Читать «Господарят на хаоса» онлайн - страница 606

Ранд не би могъл да обясни какво направи след това, макар че Луз Терин бе обяснил как — обясни му го, докато все така се рееше в своите налудничави фантазии, между надигащите се вълни на ярост и хленча за изгубената му Илиена, между ломотенето, че заслужавал да умре, и виковете, че нямало да им позволи да го отрежат. Беше все едно че огъна онова, което бе промушил през възела, огъна го с всички сили. Възелът се възпротиви. Той потръпна. И после възелът се пръсна. Оставаха само пет. Преградата изтъня. Можа да я усети как стана по-малка. Невидима стена, дебела вече само пет тухли вместо шест. Двете Айез Седай също щяха да го усетят, въпреки че може би нямаше да разберат какво точно става, нито как. „Моля те, Светлина, не сега. Още не!“

Бързо, почти в паника, той нападна оставащите възли. Втори се разплете и щитът изтъня още. Сега беше по-бързо, все по-бързо с всеки следващ, сякаш той постепенно научаваше пътя през тях, макар всеки път да беше различно. Третият възел рухна. И се появи нова мека точка. Може би Айез Седай не се досещаха какво прави, но едва ли просто щяха да си седят така, докато щитът изтънява. Вече наистина в паника, Ранд се нахвърли върху четвъртия възел. Трябваше да го разнищи преди в щита да се е вмъкнала четвърта Сестра — четири сигурно можеха да го удържат, каквото и да направеше. Почти хлипайки, той се замушка отчаяно през сложните сплитове, приплъзна се в нищото. Огъна трескаво, разкъса възела. Щитът остана, но вече придържан само от три. Стига само да можеше да се размърда достатъчно бързо…

Пресегна се към сайдин. Невидимата преграда все още беше съществуваше, но вече не приличаше на каменна или тухлена. Поддаде, щом я натисна, огъна се под натиска му, наклони се, още и още. И изведнъж се разкъса като раздрана дрипа. Силата го изпълни и още докато нахлуваше в него, той сграбчи онези три меки пъпки и ги смачка безмилостно в юмруци на Дух. Освен това все още можеше да прелее само докъдето виждаше, а всичко, което можеше да види, и то смътно, беше част от вътрешността на сандъка. Преди още да е свършил с юмруците на Дух, той преля Въздух. Сандъкът се взриви и дъските му се разхвърчаха.

„Свободен — изпъшка Луз Терин, като ехо на мисълта на Ранд. — Свободен“. А може би обратното.

„Те ще платят — изръмжа Луз Терин. — Аз съм Повелителят на Утрото.“

Ранд разбираше, че сега трябва да действа още по-бързо, много бързо и отчаяно, но това се оказа невъзможно и непосилно. Мускули, бити по два пъти на ден от… той не знаеше от колко време, изкривени и измъчени, тези мускули запищяха, а той стисна зъби и бавно се изправи на ръце и колене. Писъкът беше далечен, писък на нечие друго тяло, сгърчено от болка, но той не можеше да накара това тяло да се задвижи по-бързо, колкото и силен да го караше да се чувства сайдин. Празнота приглушаваше чувството, но нещо близо до паника се мъчеше да промуши вейки на диви лозници през твърдия купол на Празнотата.