Читать «Господарят на хаоса» онлайн - страница 605

Застанал гръб до гръб с Ейрам и Лоиал, той започна да сече отчаяно. Път напред вече нямаше. Единственото, което можеше да направи, бе да остане на място. Кръвта заби в ушите му и той се чу как диша задъхано. Успя да чуе и Лоиал — сумтеше като бик. Перин изби едно мушкащо копие със секирата си, замахна назад към друг айилец с шипа, хвана с ръка острието на трето копие, без да усеща кървавата диря в дланта си, разцепи на две забулено в черно лице. Не мислеше, че ще удържат много дълго. Всяка негова частица се стегна — трябваше да оцелее поне за още един туптеж на сърцето. Почти всяка. В едно ъгълче на ума му бе образът на Файле — и тъжната мисъл, че не ще може да й се извини, че няма да се върне при нея.

Сгънат болезнено на две в сандъка, задъхан, Ранд опипваше щита между себе си и Извора. Стонът му се носеше отвъд Празнотата, мрачен гняв и изпепеляващ страх дращеха по ръба й; вече изобщо не беше сигурен кое от всичко това е негово и кое на Луз Терин. Изведнъж дъхът му секна. Шест точки, но сега едната се беше втвърдила. Не мека — твърда. После втора. Трета. Хъхрещ смях изпълни ушите му; беше неговият, осъзна той след миг. Четвърти възел се втвърди. Той зачака, мъчейки се да потуши онова, което притеснително му прозвуча като побъркан кикот. Последните две пъпки останаха меки. Приглушеният кикот заглъхна.

„Ще го усетят — простена отчаяно Луз Терин. — Ще го усетят и ще повикат другите.“

Ранд облиза напуканите си устни. Ако се опиташе и се провалеше, друг шанс нямаше да има. Не можеше да чака.

Предпазливо, слепешком, той заопипва четирите твърди точки. Там нямаше нищо, също както по самия щит нямаше нищо, което можеше да напипа или да види, но все пак някак успя да опипа около това нищо, да усети формата му. Като възли. А в един възел винаги имаше пространство между нишките, колкото и здраво да е затегнат, празнини по-тънки и от косъм, през които може да премине само въздух. Бавно, съвсем бавно, той се запромушва през една от тези празнини, извивайки се през безкрайно малките пространства между нещо, което сякаш изобщо не съществуваше. Бавно. Колко ли оставаше преди другите да се върнат? Ако го поемеха отново преди да е намерил път през този мъчителен лабиринт… Бавно… И изведнъж успя да почувства Извора, все едно че го закачи с нокът; със самия крайчец на нокътчето на кутрето си. Сайдин си беше все така отвъд него — щитът все още беше тук, — но той усети как надеждата се надига в Луз Терин. Надежда и плах трепет. Две Айез Седай все още държаха от другата страна на преградата, все още с ясната представа какво държат.