Читать «Небесният огън» онлайн - страница 622

— Тихо — прекъсна я разсеяно Нинив. — Освен ако не ме лъжеш, това е предимство. За мен. — Другата твърдеше, че когато влезеш физически в Света на сънищата, контролът ти над съня се ограничава. Казала беше също, че Рахвин не познава Тел-айеран-риод толкова добре, колкото го познава тя. Нинив се надяваше това да означава, че не го познава и колкото нея. Че го познава повече от Ранд, не се и съмняваше. Този празноглав глупак! Каквато и да бе причината да се озове тук след Рахвин, не бе трябвало изобщо да допуска Отстъпникът да го доведе тук, където той не познаваше правилата, където мислите можеха да убиват.

— Няма ли да разбереш най-сетне какво ти казвам? Дори ако само са се сънували, че са тук, всеки от тях би бил по-силен от нас двете заедно. А щом са тук в плът, те могат да ни прекършат, без окото да им мигне. В плът те могат да привлекат сайдин много по-дълбоко, отколкото ние сайдар в съня си.

— Ние сме свързани. — Нинив подръпна плитката си. Нямаше как да се разбере накъде са заминали. Струваше й се някак нечестно, че те могат да преливат, без тя да може да види или усети потоците. Един светилник, прерязан на две, за миг отново стана цял, после пак се разполови, също толкова бързо. Този бял огън трябваше да е невероятно силен. Тел-айеран-риод обикновено се възстановяваше светкавично, каквото и да му причиниш.

— Безмозъчна глупачка! — изхлипа Могедиен. — Няма никакво значение колко си смела. Трошица значение няма. Силата е моя, от теб е само лудостта. Не разбираш ли, те са тук в плът! И използват неща, за каквито не си и сънувала! Ще ни унищожат, ако останем!

— Я по-тихо — сопна й се Нинив. — Искаш да доведеш някой от тях при нас ли? — Тя бързо се огледа в двете посоки, но коридорът все още беше пуст. Онова там не бяха ли стъпки на ботуши? Ранд или Рахвин? Всеки от тях сигурно стъпваше не по-малко предпазливо от другия. Един човек, сражаващ се на живот и смърт, можеше да удари, преди да е разбрал, че са приятели. Е, тя поне.

— Трябва да се махаме — настоя Могедиен, но сниши гласа си. Изправи се и устата й се изкриви в мрачно непокорство. — Защо трябва да ти помагам повече? Това е лудост!

— Предпочиташ да усетиш пак копривата ли?

Могедиен трепна, но тъмните й очи продължиха да я гледат с упорство.

— Смяташ, че ще се оставя да ме убият, вместо да пострадам от теб? Ти наистина си луда. Няма да мръдна повече от това място, докато не ни отведеш оттук.

Нинив отново дръпна плитката си. Ако Могедиен откажеше да върви, щеше да се наложи да я влачи. Така търсенето нямаше да е много бързо, а я чакаха сякаш мили безкрайни дворцови коридори. Трябваше да прояви повече грубост, когато Могедиен се опита да й се опъне още първия път. На нейно място Могедиен отдавна щеше да я е убила, или ако решеше, че ще й е от полза — да е заплела онази своя хитрина, с която отнемаше волята на човек и го караше да изпитва към нея благоговение. Нинив го беше вкусила веднъж в Танчико и дори да знаеше как се прави, едва ли можеше да го направи на друг. Презираше тази жена, мразеше я с цялото си същество. Но дори и да нямаше нужда от нея, нямаше да може да я убие просто така, както си стои пред нея. Бедата беше в това, че се страхуваше, че сега и Могедиен го знае.