Читать «Небесният огън» онлайн - страница 618

„О, Светлина, ще има ли някога прошка? Направих го в лудостта си. Милост някаква има ли?“

„Гарет Брин щеше да ме убие, ако беше разбрал. Мургейз щеше да заповяда смъртта ми. Мургейз щеше да е жива. Мат. Моарейн. Колко много щяха да са живи сега, ако аз бях загинал!“

„Заслужил съм си изтезанието. Заслужил съм крайната смърт. О, Илиена, заслужавам смърт.“

„Заслужавам смърт.“

Тропот на ботуши зад гърба му. Той се обърна.

Излязоха от широк пресечен коридор, няма и на двадесет крачки от него, в ризници, шлемове и с червени палта с бели яки на гвардията на кралицата. Само дето сега Андор нямаше кралица, а тези мъже не бяха й служили и когато тя все още бе жива. Водеше ги мърдраал с бледо безоко лице, като някоя гадина, която си намерил под камък, и застъпващите се стоманени плочки на бронята усилваха илюзията за движеща се змия, с черен плащ, увиснал неподвижно във въздуха, колкото и бързо и гъвкаво да се движеше съществото. Погледът на Безокия беше страх, но страхът бе нещо далечно под похлупака на Празнотата. Те се поколебаха, щом го забелязаха; после Получовекът надигна меча си с черното острие.

Ранд — това сякаш бе името му — преля така, както не помнеше да го е правил досега.

Мъжете и мърдраалът се вкочаниха. Белият скреж по телата им се удебели; скрежът, от който ботушите на Мат бяха запушили, запуши. Вдигнатата ръка на мърдраала се откърши със силен трясък, падна върху белите плочи и заедно с меча се пръсна на късчета.

Ранд почувства студа — да, това беше името му: Ранд — студ като режещ в плътта нож, докато преминаваше през тях и възви по пътя, откъдето бяха дошли. Студ, и все пак — по-топло, отколкото сайдин.

Мъж и жена се бяха присвили до стената — слуги в червено-бели ливреи, почти на средна възраст, стиснали се за ръце, сякаш да се защитят. Видял Ранд — още нещо имаше към името; не беше само Ранд — мъжът започна да се изправя от ъгъла, където се бяха присвили, криейки се от водената от мърдраала чета, но жената го дръпна за ръкава.

— Вървете си в мир — каза Ранд. Ал-Тор. Да, Ранд ал-Тор. — Няма да ви нараня, но може да пострадате, ако останете.

Очите на жената се изцъклиха. Щеше да рухне в несвяст, ако мъжът не я беше прихванал. Устата му се задвижи бързо, сякаш изричаше безмълвна молитва.

Ранд погледна натам, където се бяха приковали очите на мъжа. Ръката му се беше измъкнала от ръкава достатъчно, за да оголи Драконовата глава със златната грива, която бе част от кожата му.

— Няма да ви нараня — повтори той и продължи покрай тях. Трябваше да притисне Рахвин в ъгъла. Да убие Рахвин. А сетне?

Нито звук. Само чаткането на токовете на ботушите му по плочите. И дълбоко нейде в главата му — тих глас, мърморещ жаловно за Илиена и за прошка. Той се напрегна да долови преливането на Рахвин, да усети мъжа, изпълнен с Верния извор. Нищо. Сайдин изпепеляваше костите му, смразяваше плътта му, но без него не можеше да го усети, преди да се е озовал твърде близо. Лъв в степта, бе казал веднъж Ашмодеан. Побеснял лъв. Трябваше ли да брои и Ашмодеан в числото на тия, което не биваше да загинат? Или Ланфеар? Не. Не и…