Читать «Небесният огън» онлайн - страница 591

Колкото по-здрав бе потокът към него от Извора, толкова по-трудно щеше да бъде да го пресече. Дланта му се впи джоба на палтото и малкият каменен мъж с меча се притисна в жигосаната в дланта му чапла. Той привлече сайдин колкото можеше по-надълбоко, докато покварата не се понесе заедно с него из пустошта като парцалива мъгла.

— Болката, Луз Терин.

А болка имаше. Светът преглътна в агония. Не сърцето и главата този път, а навсякъде. Всяка негова частица. Нажежени игли, забиващи се през Празнотата. Почти му се стори, че чува гаснещия им свисък — и всяка от тях проникваше по-дълбоко от предишната. Усилията й да го заслони не се забавиха; станаха по-бързи и все по-силни. Не можеше да повярва, че е толкова силна. Хванал се отчаяно за Празнотата, за раздиращия го отвътре с жара си и смразяващ го сайдин, той се бранеше бясно. Можеше да сложи край на това, да я довърши. Можеше мълния да срути от небесата или да я обвие в пламъка, който сама беше използвала, за да убива.

Образи пробягаха през болката. Жена в тъмна рокля на търговка, скачаща от коня си, червеният пламък на меча в ръцете му; беше дошла да го убие, с една дузина Мраколюбци. Скръбните очи на Мат: „Аз я убих“. Златокоса жена, лежаща сред потънал в руини коридор, където, изглежда, самите стени се бяха стопили преди да рухнат. „Илиена, прости ми!“ Отчайващ вик.

Можеше да сложи край. Но не можеше. Щеше да умре, и светът навярно с него, но не можеше да си наложи да убие друга жена. Най-страшната шега, която светът бе виждал.

Триейки кръв от устата си, Моарейн изпълзя изпод фургона и се изправи колебливо. В ушите й прокънтя мъжки смях. Очите й неволно пробягаха към Лан и го намериха да лежи почти до мъгливата сива стена на купола над тях. Той помръдна — може би се опитваше да намери сили, за да се изправи, или в предсмъртни гърчове, Тя насила го изтласка от ума си. Беше спасявал живота й толкова пъти, че по право трябваше да му принадлежи, но и тя отдавна беше направила каквото можеше, за да се увери, че той ще оцелее, за да продължи самотната си непрестанна битка със Сянката. Сега той трябваше да живее или да умре без нея.

Ранд беше този, който се смееше, на колене върху каменния пристан. Смееше се и сълзи се стичаха по лицето му, изкривено като на човек, подложен на мъчения. Моарейн усети мраз. Ако го беше надвила лудостта, това бе извън нея. Тя можеше да направи само това, което можеше. Което трябваше да направи.

Обърна се към Ланфеар и гледката я порази като гръм. Защото видя онова, което толкова често я беше спохождало в сънищата й след Руйдийн. Ланфеар, застанала на платформата на фургона, сияеща до бяло от сайдар, обкръжена от усуканата рамка — тер-ангреал и взираща се надолу към Ранд с безмилостна усмивка. Въртеше в ръцете си някаква гривна. Ангреал! Ако не беше ангреалът на Ранд, отдавна щеше да го е съкрушила с това. Или това, или Ланфеар просто си играеше с него. Нямаше значение. На Моарейн не й харесваше този кръг гравирана, потъмняла от вековете кост. На пръв поглед приличаше на акробат, извит назад, за да хване глезените си. Но отблизо щеше да се види, че китките и глезените му са вързани. Не й харесваше, но все пак я беше донесла от Руйдийн. Вчера беше извадила гривната от една торба с дреболии и я беше оставила да лежи там, до прага на мраморната рамка.