Читать «Сърцето на Луцифер» онлайн - страница 248

Очите на пациентката се разшириха леко.

— Какво…? — успя да произнесе тя със слаб глас.

— Какво се е случило ли? Сега не се тревожи за това. Беше пострадала, но прескочи трапа и вече всичко е зад гърба ти. Тук си в безопасност.

Устните отново помръднаха.

— Не говори. Пази силите си за доктора.

— … опита се да убие… — долетя откъслечната фраза.

— Както казах, не бива да се тревожиш. Концентрирай се върху оздравяването си.

— … ужасно…

Сестрата погали ръката й нежно.

— Сигурна съм, че е било така, но нека да не мислим за това. Д-р Уинъкър ще дойде всеки момент и може да иска да ти зададе няколко въпроса. Трябва да си почиваш, скъпа.

— Уморена съм…

— Разбира се, че си. Много си уморена. Но още не можеш да заспиваш, Тереза. Остани будна заради мен и заради доктора. Само за малко, става ли? Така-а-а-а. Добро момиче.

— Аз не съм… Тереза.

Сестрата се усмихна мило и потупа ръката й.

— Не се тревожи за нищо. Известно объркване при събуждането е съвсем нормално. Докато чакаме да дойде лекаря, да погледаме през прозореца. Не е ли чудесен ден?

72

Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най-респектиращата — две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.

Хейуърд извади значката си.

— Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.

— Добрутро, капитане — каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.

— Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.

— Разбира се, разбира се — рече сержантът. — Джо ще ви придружи.

По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.

Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.

— Д-11 ли казахте?

— Точно така.

— Насам, капитане.

Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове — яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна — под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.

Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха с подобно на изстрел изщракване.

Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.