Читать «Сърцето на Луцифер» онлайн - страница 247

— Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!

— Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо — така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.

— Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно — и глупаво — решение.

Той отново се обърна към прозореца.

— Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.

Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.

— Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!

Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.

— Пендъргаст спаси живота ми — каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. — Както и твоя.

Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.

— Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.

— Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.

Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.

— По-добре да тръгвам за работа. — Той я целуна. — Обичам те, Нора.

Тя поклати глава.

— Бъди много, много внимателен!

— Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.

И изчезна през вратата.

71

Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.

Сестрата влезе, провери уредите, отбеляза някои от жизнените показатели, а после се спря и погледна пациентката.

— Добро утро, Тереза — рече тя лъчезарно.

Очите на жената останаха затворени и тя не отговори. Бяха махнали системите и нямаше непосредствена опасност за живота й, но все пак бе много болна.

— Навън е красиво утро — продължи сестрата, като вдигна щорите и пусна слънцето да влиза в стаята. През прозореца на позанемареното имение „Кралица Ана“ река Хъдсън блещукаше сред зимния пейзаж на окръг Пътнъм.

Бледото лице на пациентката бе отпуснато на възглавницата, а късата й кестенява коса леко се бе разпиляла по памучния плат.

Сестрата продължи работата си и приглади завивките й. Най-накрая се наведе и отмести кичур коса от лицето й.

Очите на жената бавно се отвориха.

Сестрата взе ръката й.

— Добро утро! — рече тя отново.

Устните на пациентката се помръднаха, но не излезе звук.

— Не се опитвай да говориш още — рече сестрата и тръгна към интеркома. — Всичко ще бъде наред. Преживяла си нещо лошо, но сега всичко ще се оправи.

Тя натисна копчето на интеркома и заговори тихо:

— Пациентката в стая шест се събужда. Съобщете на д-р Уинъкър.

После седна на крайчеца на леглото и отново взе ръката на младата жена.

— Къде…?

— Намираш се в клиника „Фивършам“, скъпа Тереза. Няколко километра на север от Колд Спринг. Днес е 31-и януари и ти беше в безсъзнание в продължение на шест дни, но успяхме да те стабилизираме. Сега всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и скоро ще се оправиш.