Читать «Бурята» онлайн - страница 3

Тарик ал-Халиф криеше лицето си зад кърпа от мек, бял памук. Главата му бе покрита с куфия, увита около устата и носа му. Тя пазеше загрубелите му от времето черти от слънцето, вятъра и пясъка, но и го криеше от света.

Виждаха се само очите на Халиф – сурови и зорки след шейсетте години живот в пустинята. Той нито мигна, нито се извърна, докато оглеждаше мъртвите тела в пясъка пред себе си.

Бяха осем – двама мъже, три жени и три деца. Лежаха голи, а дрехите и вещите им липсваха. Някои от тях бяха застреляни, а други намушкани.

Керванът от камили зад Халиф чакаше търпеливо. Един ездач бавно се приближи. Тарик разпозна едрата млада фигура на седлото. Мъжът се казваше Сабах – най-довереният му лейтенант. Автомат „АК-47“ руско производство висеше на рамото му.

- Със сигурност са били бандити – каза Сабах. – Но вече няма и следа от тях.

Халиф се загледа в едрия пясък под краката си. Очите му проследиха следите, губещи се на запад, право към единствения източник на вода в радиус от сто и шейсет километра – оазисът Аби Куза, „копринената вода“.

- Не, приятелю – отвърна той. – Бандитите не искат да бъдат открити. Те крият броя си като се придвижват по твърда земя, където не оставят следи, или вървят по най-мекия пясък, върху който стъпките бързо изчезват. А тук мога да видя истината. Насочили са се към нашия дом.

От поколения родът на Халиф владееше Аби Куза . Оазисът им осигуряваше животворна вода и неголям доход. Около изворите му растяха в изобилие финикови палми, както и трева за овцете и камилите.

Напоследък заради нарастващия брой камиони и други модерни средства за придвижване, керваните, които плащаха за даровете на оазиса, ставаха все по-редки, а отглеждащите камили бедуини като Халиф и семейството му започнаха да намаляват. Но те все още бяха тук. Тарик знаеше, че ако иска кланът да има бъдеще, оазисът трябва да бъде защитен.

- Синовете ти ще го бранят – обади се Сабах.

Оазисът се намираше на трийсетина километра на запад. Синовете на Халиф, двамата му племенници и семействата им го чакаха там. Шест палатки и десетина мъже с пушки – няма да са лесна мишена за нападение. И въпреки това Халиф не можеше да се отърси от безпокойството си.

- Трябва да побързаме – каза той и се качи на камилата си.

Сабах кимна. Намести своя „АК-47“ така, че да е готов за стрелба и пришпори камилата.

След три часа наближиха оазиса. Отдалече се виждаше само дима от няколко слаби огъня. Нямаше следа от битка, разкъсани палатки или разхождащи се свободно животни. На пясъка не се виждаха мъртви тела.

Халиф даде знак на кервана да спре и слезе. После нареди на Сабах и още двама мъже да го последват пешком.

Тишината, която го обгръщаше, беше толкова пълна, че чуваха пукотът на дървата в огньовете и собствените си стъпки в пясъка. Някъде в далечината се чу провлаченият вой на чакал. Животното беше доста далеч, но звукът се носеше на километри в пустинята.

Халиф спря и зачака. Далечният вой на чакала затихна и беше заменен от нещо по-приятно – тънък детски глас, припяващ традиционна бедуинска мелодия. Идваше от главната шатра.