Читать «В плен на магията» онлайн - страница 3

Силен вой процепи нощта.

Преглътнах и стиснах по-силно дръжката на меча.

— Сега просто ще се надяваме това нещо, каквото и да е то, да не дойде насам — довърших отмаляло.

Нов вой, този път по-близо. Чувах как някакво същество троши ниските храсталаци не много далеч от нас. За миг си помислих да хукна да се спасявам, но краката ми бяха толкова омекнали, че едва успявах да се задържа права. Със сигурност не можех да надбягам върколак. Това означаваше, че трябва да остана и да се бия.

Или да остана и да ме направят на кайма.

— Страхотно — измърморих под нос и вдигнах меча.

Буквално чух как мускулите на рамената ми стенат.

Усетих, че заключените ми магически способности се завихрят ниско в корема ми и внезапно ме обзе ужас. Аз съм нормална, напомних си. Просто едно обикновено седемнайсетгодишно момиче, което се кани да се изправи срещу върколак само с… Е, вярно, имах грамаден меч и призрак. И това беше нещо.

Стрелнах с поглед Елодия. Тя се взираше в гората, а на лицето й бе изписано леко отегчение.

— Ей! — подхвърлих. — Насам идва върколак. Изобщо ли не ти пука?

Тя ми се ухили и посочи с призрачен пръст блестящото си тяло. По устните й прочетох „Вече съм мъртва“.

— Да, така е. Ама ако и мен ме убият, да знаеш, че изобщо няма да станем най-добри приятелки в призрачния свят!

Елодия ми хвърли поглед, който казваше, че няма опасност това да се случи.

Звуците се приближаваха. Вдигнах меча по-високо.

А после от дърветата с ръмжене изскочи нещо едро и космато. Изписках и дори Елодия отскочи назад. Така де, полетя назад.

В продължение на няколко секунди тримата стояхме, замръзнали на място. Аз все още държах меча като бейзболна бухалка, Елодия се носеше на няколко стъпки над земята, а върколакът бе приклекнал пред нас. Стори ми се, че е съвсем млад, макар да нямах представа дали е момче или момиче. От муцуната му капеше бяла пяна. На върколаците често им текат лиги.

Приведе глава, а аз стиснах меча по-силно в очакване да скочи. Вместо обаче да се метне към мен и да ми разкъса и гърлото, върколакът издаде нисък протяжен вой, който много напомняше на плач.

Вгледах се в очите му, които бяха обезпокоително човешки. Да, това определено бяха сълзи. Видях и страх. Силен страх. Върколакът дишаше тежко и накъсано. Останах с впечатлението, че дълго време е тичал.

Изведнъж ми хрумна, че Итинерисът може би не е толкова скапан, колкото си мислех. Нещо бе уплашило върколака, а доколкото ми бе известно, това изобщо не бе лесна работа. Дали не бяха страховити ирландски убийци на чудовища? Да, те бяха начело на списъка.

— Елодия — започнах аз, но не можах да кажа нищо повече, защото тя примигна като проклета светулка и изчезна.

Върколакът и аз потънахме в мрак. Изругах, а наблизо чух ръмжене. Няколко секунди — точно толкова, колкото да реша, че може би съм сбъркала — гората бе напълно тиха и неподвижна.