Читать «В плен на магията» онлайн - страница 6

Заля ме вълна от скръб и изтощение. Ако майка ми не бе при Бранник, влизането ми във вражеската територия бе абсолютно безсмислено. Бях без магически способности. Без родители. Без приятели.

В този момент ме изкуши идеята просто да захвърля меча и да легна на земята. Щях да се почувствам по-добре, а пък ако наистина бях изгубила всичко… на кого му пукаше какво щеше да ми направи това дребно, склонно към насилие момиче?

Веднага обаче отхвърлих тази мисъл. Не бях преживяла нападението на демони, схватката с таласъми и експлозията на демонично стъкло само за да ме убие някаква червенокоса хлапачка. Щях да оцелея, независимо дали майка ми бе тук, или не.

Стиснах дръжката толкова силно, че металът се вряза в кожата ми. Болеше, но това бе хубаво, защото вероятно щеше да ми попречи да припадна. Което пък нямаше да позволи на Изи да ме изкорми… или каквото там правеха Бранник с демоните.

С бившите демони. Абе, карай!

— Значи си имате база, а? — подхвърлих, докато се опитвах да приведа мозъка си в действие. — Това е… яко. Обзалагам се, че имате бункери и бодлива тел.

Изи направи физиономия и възкликна нещо, което можеше да се тълкува като потвърждение.

— Хм, добре. Та, значи, тая база — къде точно…

Не довърших изречението, защото земята под краката ми започна да се люлее. Да не би пък аз да се клатех наляво-надясно? И дали наоколо притъмняваше, защото светлината на фенерчето отслабваше, или просто очите отказваха да ми служат?

— Не, не — няма да припадна!

— Ъ-ъ… какво?

— Това на глас ли го казах?

Изи бавно се изправи на крака:

— Хич не изглеждаш добре.

Щях да я изгледам свирепо, ако очите ми не бяха заети с по-важни задачи (като например да се крепят на мястото си). Чух тракане, толкова силно, че главата ми започна да се тресе. После осъзнах, че това са собствените ми зъби.

Страхотно. Изпадах в шок. И то точно в най-неподходящия момент.

Колената ми се подгънаха и се наложи да сграбча още по-силно дръжката на меча, за да не падна. Това е мечът на Арчър, казах си. Не можеш да припаднеш, защото трябва да го откриеш и да му помогнеш…

Обаче вече бе прекалено късно. Спусках се към земята, а Изи се бе обърнала и търсеше ножа си.

Изведнъж забелязах някакво бледо сияние, което идваше иззад гърба ми. Обърнах се объркана назад. Предполагах, че още някоя Бранник се е включила в лова. После през тялото ми премина мощен импулс, все едно ме хвана ток. Веднага го разпознах.

Магия.

Стоях напълно неподвижна, без да разбирам какво става. Да не би способностите ми… Не. Каквато и да бе магията в тялото ми, не бе моята. Моите сили винаги тръгваха от долу, от краката ми, избликваха от земята. Тази магия бе лека и хладна и сякаш се разпростираше откъм главата ми. Все едно отгоре ми се стелеше сняг.

Точно като магията на Елодия.

Ами защото наистина е моята магия, глупачко! — сряза ме подигравателно гласът на самата Елодия в ума ми.

Какво? — опитах се да кажа, но не успях. Устните не ми се подчиняваха. Една от ръцете ми се повдигна, но отново не я движех. И със сигурност не аз изстрелях златиста светкавица от връхчетата на пръстите си право в гърба на Изи.