Читать «В плен на магията» онлайн - страница 2
Рейчъл Хокинс
Бяха там, когато Съветът използва Дейзи, друг демон, за да подпали абатството.
Кал бе влязъл в горящата къща да ги спаси, но първо ми каза да използвам Итинериса, за да открия майка си. Тя пък, по неизвестна причина, била с Айслин Бранник, водачката на група ловци на чудовища. А тъй като Бранник ме смятаха за едно от тези чудовища, изобщо не схващах какво прави майка ми с тях.
Ето така се озовах по гръб на земята, с пулсиращо главоболие, все още стиснала меча на Арчър. Може би трябваше да продължа да си лежа тук и да чакам мама да ме открие. Това би било доста удобно.
Вятърът прошумоля в листата над главата ми. Въздъхнах. Да, много добър план. Лежа си на земята и чакам някой да дойде при мен.
Изведнъж ярка светлина обгори стиснатите ми клепачи. Трепнах и вдигнах ръка, за да се предпазя от нея. Честно казано, като отворих очи, очаквах да видя надвесена над себе си някоя Бранник с фенерче… или с факла.
Но определено не подозирах, че ще срещна призрак.
И то призрака на Елодия Парис, ако трябва да сме точни. Стоеше при краката ми със скръстени на гърдите ръце и ме гледаше свирепо. Излъчваше толкова силно сияние, че като седнах, се наложи да присвия очи. Елодия бе убита от прабаба ми преди почти година (дълга история) и заради една споделена магия точно преди да умре призракът й бе свързан с мен.
— Уф, леле — изграчих. — Тъкмо си лежах тук и си мислех, че по-зле не може да стане, ама ето, че не познах.
Елодия ме изгледа многозначително и ми се стори, че за миг заблестя още по-силно. Раздвижи устни, но звук не се чу. Едно от неудобствата да си призрак е, че не можеш да говориш. Съдейки по изражението й и слабите си способности да чета по устните, в случая това бе за предпочитане.
— Добре де, добре — казах. — Сега не е моментът да ми се зъбиш.
Успях да се изправя на крака с помощта на меча на Арчър, който използвах като патерица. На небето нямаше луна, но благодарение на сиянието на Елодия виждах… ами дървета. Много дървета. И почти нищо друго.
— Имаш ли идея къде се намираме? — попитах.
Тя сви рамене и оформи с устни:
— В гора.
— Вярно ли?
Добре де, знам — сега аз се зъбех. Въздъхнах и се огледах.
— Все още е нощ, така че вероятно сме в същата часова зона. Значи не може да сме се отдалечили кой знае колко. Обаче е горещо. Много по-горещо от Торн.
Елодия отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да разгадая какво казва. Накрая реших, че ме пита: „Къде се опитваше да отидеш?“
— При Бранник — обясних.
Очите на Елодия се разшириха, а устните й започнаха да се движат много бързо. Без съмнение ми казваше каква идиотка съм.
— Зная — отвърнах й и вдигнах ръка, за да спра безмълвното й словоизлияние. — Страховити ирландски ловци на чудовища, това не е най-добрият план. Само че Кал каза, че майка ми е при тях. И не — допълних, когато призрачните устни отново се открехнаха, — нямам идея защо. Знам само, че на Итинериса явно му има нещо, защото единствената страховита червенокоса наоколо си ти. — Въздъхнах и потърках очи със свободната си ръка. — Сега просто ще…