Читать «В плен на магията» онлайн - страница 20

— Какво стана с върколака снощи? — попитах.

Изи се обърна към мен с усмивка, която ужасно напомняше тази на майка й.

— А ти какво смяташ, че гоним в момента?

Извъртях се, издърпах раницата отпред и я отворих. Да, още сребърни колове, както и малки стъклени флакони със светена вода. И — о, боже! Това пистолет ли беше?

Май коленете ми всеки миг щяха да се подкосят. Затворих „раницата на смъртта“ и предпазливо я пуснах на тревата.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Изи.

— Много неща! Толкова много, че не знам откъде да започна… Нека пробваме с това, че две хлапета се разхождат с раници, пълни с оръжие!

Изи се напрегна и отсече:

— Ние не сме хлапета. Ние сме Бранник.

Въздъхнах и пъхнах ръце в джобовете си:

— Това ми е ясно, обаче аз не мога да убия върколак. Познавам няколко, живях с тях и… Е, вярно че са противни, плашещи и им текат лиги, но просто не мога да убия върколак и толкова!

Очаквах да извади срещу ми арбалет… или ръчна минохвъргачка… или каквото там ужасяващо оръжие криеше в раницата си. Вместо това тя наклони леко глава и запита:

— Живяла си с върколаци?

Вече почти напълно се бе стъмнило. Искаше ми се да виждам лицето й по-добре.

— Да-а — отвърнах. — В „Хеката“. Там имаше няколко. Една от тях, Бет, беше доста симпатична. А и онова момче, Джъстин — той бе съвсем малко по-голям от теб.

Наведох се да вдигна отново раницата, когато тя ме шашна със следващия си въпрос:

— А какви други свръхи имаше там?

— Всякакви. Както споменах преди малко, няколко феи… и доста магьосници и вещери. Бях в една стая с… — Млъкнах, за да преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото ми — вампир. Казваше се Джена.

— Леле! — възкликна Изи и този път отново звучеше като дете. — Миналата година мама и Финли се изправиха срещу два вампира. На мен не ми позволиха да отида, защото било твърде опасно. Теб не те ли беше страх, че ще вземе да ти изпие кръвта, докато спиш?

Отворих уста да защитя Джена, но после се сетих как се бях чувствала през първата нощ в общежитието. Тогава се върнах в стаята и я заварих да поглъща съдържанието на банка с кръв.

— Малко. Преди да я опозная. После обаче никога не съм се страхувала, че ще ме нарани. Тя беше… тя е най-добрата ми приятелка.

Веднага след това се изправих, за да не се разрева отново и да загина от дехидратация. Държах раницата на известно разстояние от тялото си.

— Освен това е трудничко да се уплашиш от вампир с розова коса, висок метър и петдесет — добавих.

— Розова коса ли? — попита Изи след кратко мълчание.

— Е, не цялата, само един кичур… — започнах да обяснявам аз, после се сепнах.

Имаше нещо особено в начина, по който Изи бе произнесла думите „розова коса“. Сетих се за всички документи, папки и кашони във военната зала.

— Чувала ли си за нея? Виждали ли сте я? — попитах задъхано, а сърцето ми лудо биеше в гърдите.

— Не! — рязко отсече безшумно приближилата се зад мен Финли. — Не сме чували за вампир с розова коса. А и да бяхме, веднага щяхме да заминем за Англия да й забодем кол в гърдите, защото именно това ни е работата. А сега да тръгваме!