Читать «В плен на магията» онлайн - страница 19

Дворът бе заобиколен от дървета, а отвъд тях се виждаха очертанията на други постройки. Изи проследи погледа ми и обясни:

— Палатките. Базата е построена през трийсетте години на миналия век, когато членовете на семейството все още били много. Често са се събирали тук. Ние им викаме Големите браннишки сре…

— Млъквай, Из! — рязко я прекъсна Финли и тръгна напред. — Тя не е никаква Бранник, затова не й разправяй за нас, разбра ли?

Всъщност използва доста по-нецензурни думи. Само допреди няколко месеца бих й отвърнала подобаващо, но реших този път да пропусна. Обърнах се към Изи, за да я помоля да ми разкаже още за Бранник. В този миг лъчите на залязващото слънце осветиха малкия медальон със смарагд на врата й. В ума ми моментално изникна картината на строшения кръвен камък на Джена, която си наложих да прогоня. Изражението ми обаче вероятно се бе променило, защото Изи каза:

— Тя обикновено не се държи така. Тоест… държи се, но не използва подобни думи.

Прииска ми се да й разроша косата, но реших, че това няма да й допадне особено. Вместо това само свих рамене и отвърнах:

— Не е заради нея. Просто се сетих за… Няма значение. Имах предвид, че разбирам защо Финли не е в настроение.

Финли прекоси двора и навлезе сред дърветата, докато залязващото слънце хвърляше медни отблясъци върху косата й. Двете с Изи я последвахме, а аз метнах раницата на рамо. В нея нещо издрънча.

— Та какво точно включва въпросното „патрулиране“? — попитах Изи.

— Трябва да се уверим, че в гората няма свръхи — сви рамене тя.

— Какви сухи… а-а-а, „свръхи“! Тоест „свръхестествени“. Така ли ни наричате — свръхестествени същества?

Изи не се обърна. Може би се дължеше само на игра на светлината, но ми се стори, че ушите й порозовяха.

— Не, аз си го измислих — измърмори тя.

Добре че беше с гръб към мен и не виждаше усмивката, плъзнала по лицето ми.

— Харесва ми.

Сега вече се обърна, но изражението ми бе напълно сериозно.

— Наистина — уверих я. — Нали знаеш ние какво използваме? „Продигии“, „магически същества“, но от латински. — Изсумтях насмешливо. — Няма нищо по-тъпо от латинския!

Известно време Изи само ме наблюдаваше. После явно реши, че не й се подигравам, и ми кимна лекичко. Едва сега забелязах, че носът й е посипан с лунички, точно като моя.

Вече бях изгубила Финли от поглед, но Изи очевидно знаеше къде отиваме, така че просто вървях след нея. Дълго време мълчаливо си проправяхме път през дърветата и храстите. Слънцето почти се бе скрило, но аз все още се потях й непрекъснато подръпвах деколтето на взетата назаем черна тениска.

— А тук често ли се появяват такива… ъ-ъ… свръхи? От опит знам, че те не обичат особено да се мотаят из горите край разни хора, които искат да ги убият.

Почти веднага обаче се сетих за нещо и рязко спрях. Толкова бях заета с разсъжденията за Бранник и връзката си с тях, че напълно бях забравила за върколака, когото Изи и Финли бяха преследвали.