Читать «В плен на магията» онлайн - страница 15

— Значи сега Касноф могат да призовават колкото демони поискат — обобщи Финли. — И никой няма дори да се опита да ги спре.

— Аз ще го направя — казах машинално.

— И как? — сряза ме Финли. — Вече нямаш сили, а те разполагат с най-мощното магическо оръжие, създавано някога.

Магията ми се разбунтува и завихри в гърдите ми.

— Ние сме хора! — възкликнах и за свой ужас усетих, че от очите ми бликват сълзи. Наистина не исках да плача пред Финли. — Когато призоваваш демон, просто вкарваш изключително тъмна магия в душата на съвсем обикновен човек или магическо същество. Но личността им не се губи. Ник и Дейзи, аз и… баща ми, ние не сме предмети, които можете да използвате и после да захвърлите или унищожим! Не сме оръжия! — при последната дума стиснах толкова силно масата, че един от ноктите ми се счупи.

Майка ми пристъпи към мен и ме хвана за лакътя.

— Стига толкова — каза. — Важното е да намерим начин да спрем Касноф, без да намесваме Софи.

— Не ти решаваш, Грейс — отсече Айслин.

Майка ми се обърна към сестра си със свирепо изражение, каквото никога не бях виждала на лицето й:

— Тя ми е дъщеря!

— Само че не ние избираме пътя, по който поемат членовете на семейството ни, нали? — отвърна Айслин с очи, приковани в тези на мама.

Изведнъж в стаята се разнесе тих смях. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Изи подскочи, а Финли и Айслин рязко се обърнаха назад. Едва сега забелязах, че на стената виси някакъв предмет. Не бях сигурна какво представлява, защото бе покрит с тежко тъмнозелено платнище, но заради правоъгълната му форма предположих, че е картина.

— Ах, Грейс и Айслин се карат. Точно както едно време! — произнесе приглушен мъжки глас. — Някой ще махне ли това проклето нещо, та да мога да виждам?

Магията ми отново започна да тупти и да се блъска в тялото ми и разбрах, че говорещият (който и да бе той) не е човек. Въпреки това се слисах, когато Айслин прекоси стаята и смъкна плата.

Оказа се, че не бе маслено платно. Беше огледало, което отразяваше мрачната и неприветлива стая. Позите, в които бяхме застинали, образуваха странна жива картина. Майка ми все още ме държеше за лакътя, а в погледа й личеше предпазливост. Айслин се взираше в огледалото с отвращение, Изи бе пребледняла още повече, а Финли се мръщеше. Колкото до мен… направо се шокирах от отражението си. Никога не съм била толкова слаба. Изглеждах направо кльощава. Кожата ми бе мръсна, а сълзите бяха прокарали бразди по бузите ми. А пък косата… За нея най-добре изобщо да не говоря.

Но не външният ми вид бе причината магическите ми сили да се развълнуват така. Виновен бе мъжът.

В огледалото той седеше по турски в средата на кръглата маса и ни се хилеше подигравателно. Знаех, че в действителност не е там, но все пак погледнах към центъра на масата. Картите и документите, които в огледалото бяха смачкани под тялото му, в действителност лежаха недокоснати и без нито една гънка. Мъжът имаше рошава тъмноруса коса, а ръкавите на ризата му завършваха с волани с къдрички, които се стелеха по масата, защото китките му бяха отпуснати на коленете. Носеше високи ботуши и много тесни панталони. Или си падаше по баловете с маски и костюмите от Ренесанса, или бе направо древен.