Читать «Джунглата» онлайн - страница 217

Водата вече стигаше до гърдите им и повече не можеха да вървят срещу течението. Двамата се доближиха до стената и опипом търсеха издатини, за да се изтеглят напред срещу силното течение. Ако някой от тях изгубеше контакт с камъка, водата щеше да го завлече обратно дълбоко в рудника.

Смит правеше същото и беше на по-малко от шест метра зад тях.

Оставаха още пет метра и Хуан прецени, че при тази скорост Смит ще ги настигне, преди асансьорът да ги изведе на безопасно място. Бореха се главите им да останат във все по-смаляващия се джоб с кислород близо до тавана. Вече няколко пъти си беше удрял главата, но с безчувствено от студената вода тяло, болката му помагаше да продължава напред.

Кабрило разполагаше само с една възможност поне единият двамата да оцелее. Затова извика с все сили, за да го чуе Мак Ди през рева на водата:

— Успех!

След като дръпна ръцете си от лицето на скалата, падна в течението и се понесе обратно по коридора. Стовари се върху Джон Смит, когото тази неочаквана саможертва изненада напълно, но въпреки това успя да се задържи с върховете на пръстите за скалата.

Двамата мъже бяха лице в лице, задържани на място от здравата хватка на Смит за скалата. Хуан бръкна под водата, напипа един от пръстите на мъжа и го изви жестоко. Мохамед направи гримаса, но не се пусна. И двамата бяха притиснали глави в тавана, където последните лампи, които светеха с помощта на акумулатора за резервно осветление, скоро щяха да угаснат.

— Беше добър, но не достатъчно. Сега и двамата ще умрем — каза Смит.

Хуан почувства, че нещо се отърква във врата му, и инстинктивно се досети какво е.

— Не още — строши още един от пръстите на убиеца и сега той се пусна. Кабрило се вкопчи в края на въжето, което Мак Ди се беше сетил да пусне по течението, докато Смит изчезваше в мрака. Пое си дълбоко дъх и започна да се набира ръка след ръка по посока на асансьора. Трябваше да се вкопчи в мрежата, за да не бъде изстрелян обратно надолу по коридора като тапа от бутилка шампанско. Силата на водата, която падаше отгоре в шахтата беше съкрушителна, но въпреки това двамата с Лоулес се бяха измъкнали. Протегна ръка към панела с бутони, помоли се да не са дали на късо, и натисна този за последния етаж, за да излязат от мината.

Беше невъзможно да каже дали се движат. Двамата притискаха лица в тавана, опитвайки се да не обръщат внимание на намаляващото количество кислород в дробовете си и болезнените удари от водните струи, които се изливаха върху им.

Кабрило се отправи към онова място, където можеше да не обръща внимание на заобикалящото го, същия психически рай бе потърсил, когато го заливаха с вода в Мианмар. Проработи само за няколко секунди, защото, за разлика от тогава, сега удавянето беше напълно възможно. Клетката тракаше и се клатеше, но това може би беше от водните струи, които я блъскаха от всички страни. Точно тогава на Хуан му хрумна паническата идея, че може би шахтата ще се наводни по-бързо, отколкото асансьорът може да ги изкачи до горе.

Той усети как Мак Ди до него се напряга, защото му свършваше въздухът. Опита се да го успокои, като го прегърна през рамо, но това само го накара да удвои усилията си и той отблъсна Кабрило настрани. Сам Хуан беше на крачка от паниката и тялото му използваше последните запаси животоспасителен кислород.