Читать «Джунглата» онлайн - страница 201

В Белия дом президентът на Съединените щати, изпаднал в безмълвен ужас, гледаше телевизионните репортажи. Знаеше, че може да сложи край на страданията, но се ужасяваше от цената, която нацията трябваше да плати. Това беше решение, подобно на онова, което Ейбрахам Линкълн беше взел за започването на войната и Труман за хвърлянето на атомната бомба. Страхуваше се, че е решение, което той няма смелостта да вземе.

В главата на Хуан Кабрило изобщо нямаше колебание. Знаеше какъв избор има. Съгласен или не, беше наясно, че всеки път, когато американският народ отиваше на война, го правеше, за да защити идеята за собствената си лична свобода или тази на някоя друга нация. Сега не беше по-различно.

След като планът бе одобрен, всеки член на екипажа участваше в подготовката. От арсенала се вадеха оръжия, а от складовете допълнително оборудване. От транспортна агенция в близката Ница наеха камион, за да превозят цялата екипировка и хората, а под булото на мрака Гомес закара с хеликоптера онези неща, които не можеха да прекарат през митницата, и ги скри в една изоставена селска къща.

Това беше плюсът на Корпорацията — разработването на план и бързото му и безпогрешно изпълнение.

Екипът за нападението беше заел позиция петнайсет минути по-рано от срока, който Кабрило определи за начало на операцията. Тъй като не знаеше броя на пазачите, използвани от Бахар, той докара голям по техните стандарти екип. В него участваха той самият, Линда, Еди, Линк, Мак Ди и Макс, заедно с още двама бойци — Майк Троно и Джим О’Нийл. Макс нямаше да се включи в бойните действия, освен при спешна необходимост.

Майк и Джим плюс Линк, най-добрият снайпер, щяха да действат като диверсионна група. От въздушните снимки, които беше направил Гомес, се виждаше, че Бахар е построил бетонен бункер над входа към рудника, който изглеждаше така, сякаш безпроблемно може да издържи на целия бомбен товар на някой В-52. Бяха сигурни, че Бахар се чувства в безопасност там, затова щом почнеше нападението за отвличане на вниманието, той нямаше да побегне, а щеше да се окопае в скривалището си. Онова, което не знаеше, беше, че Корпорацията разполага със заден вход към здравия му бункер.

Тримата мъже бяха свалени на около четири километра от мястото, където пътят за рудника се вливаше в главния път. Щеше да се наложи да повървят през гората, за да могат да заемат позициите си. Всеки от тях носеше на гърба си осемнайсет килограма муниции за .22-калибровата мини картечница „Гатлинг“. Подобно на своите по-големи братя на „Орегон“, тя също имаше шест въртящи се цеви, задвижвани от автомобилен акумулатор. Това, което улесняваше пренасянето на тази оръжейна система, беше фактът, че 30-грановите свръхзвукови куршуми бяха толкова леки, че лесно носеха хиляди от тях. Задачата на Линк с неговата .50-калиброва снайперска карабина „Барет“ беше да не позволява на никого от Бахаровите пазачи да се доближи до гатлинга. Щяха да поддържат непрекъсната радиовръзка с останалите от екипа чрез сигурни, поне досега бяха такива, преносими радиостанции с безжични микрофони. Кабрило се съмняваше, че квантовият компютър се ослушва за близки радиовръзки, но въпреки това щяха да пазят колкото може повече радиомълчание.