Читать «Джунглата» онлайн - страница 150

Взривната вълна ги удари като порив на ураган, а трясъкът бе оглушителен, макар да си бяха запушили ушите. Във въздуха се носеше острата миризма на химикали. Катинарът и половината от халките на веригата бяха изчезнали. Еди бързо махна останките от нея и точно се готвеше да отвори вратата, когато една по-силна вълна удари „Херкулес“ и той сякаш зарови борда си в океана. В продължение на трийсет дълги секунди остана така, докато огромната нефтена платформа със страховито скърцане започна да се плъзга към водната бездна.

„Орегон“ буташе с все сили, но непоправимото вече беше станало. Платформата се беше преместила достатъчно, за да измести центъра на тежестта на тежкотоварния кораб. Кренът вече беше наистина застрашителен. Вълната беше нанесла смъртоносен удар.

— Това е! — изрева Макс по радиостанцията. — Всички да излизат от там! Хуан, това се отнася и за теб:

Той изчака секунда.

— Председателю, чуваш ли ме? Хуан? Хуан, ако ме чуваш, махай се от платформата. Мамка му, Хуан, отговори! Нямаш време.

Но Кабрило не отговори.

16.

Хуан беше толкова навътре в Джей-61, че стоманата на конструкцията блокира радиостанцията и тя нито приемаше, нито предаваше. Но така или иначе, най-вероятно нямаше да послуша съвета на Макс. Беше стигнал прекалено далеч, за да се провали точно сега.

Вътрешността на платформата беше объркваща като критския лабиринт, с безброй коридори, които се пресичаха, а други се простираха успоредно на тях. Малкото му фенерче не предлагаше голяма помощ, защото проникваше само на метър-два в мрака. Няколко пъти си удря главата и глезените в невидими пречки — сигурно по протезата му бяха останали вдлъбнатини.

Кабрило притежаваше силно развито чувство за пространствена ориентация и разбра, че „Орегон“ е пристигнал и с тласкане малко е изправил тежкотоварния кораб. Също така усети, че вече губи битката да задържи „Херкулес“ на повърхността. Кренът на кораба се беше увеличил в сравнение с преди няколко часа и когато платформата се плъзна около метър по палубата, той разбра, че времето му е изтекло. Въпреки това не се поколеба и не си каза, че е направил достатъчно и вече трябва да излиза.

Полетя надолу по метални стъпала, взимайки по две наведнъж, подпирайки болната си ръка със здравата в опит да намали сътресенията. Тук, толкова дълбоко във вътрешността на платформата, той се озова в индустриална гора от скоби, метални прегради и дебели греди. Подът беше от гол метал, покрит с тънък слой разлят суров петрол, който се беше втвърдил до консистенцията на катран. Беше едновременно хлъзгав и лепкав.