Читать «Мината на цар Соломон» онлайн - страница 230

— Хей — с дрезгав глас подвикна Мърсър.

— Ти си хей — весело извика Селоме. — Ей сега ще дойда при теб.

— Какво правиш? — тихо попита той, но тя, изглежда, не го чу, защото не отговори.

Селоме идваше да го спаси. Сълзите в очите му вече не бяха предизвикани от светлината. Докато чакаше в каменния ковчег, Мърсър се бе предал и мислеше, че ще умре. Никога не бе губил надежда до самия край, но този път наистина реши, че е свършено с него. Ето защо, когато дойдоха да го спасят, се ядоса и се разочарова от себе си.

Изведнъж почувства, че скалата под него започва да се премества. Задушаващият натиск върху гърдите му намаля. Вече чуваше Селоме по-ясно. Тя копаеше трескаво с лопата и с всяко забиване на острието в земята той усещаше как подът пропада със сантиметър. Той се опита да раздвижи тяло. Раменете му се охлузиха в стените, но гърбът му вече не опираше в тавана.

И после изведнъж се оказа свободен и се плъзна опасно бързо, набирайки скорост, тъй като наклонът ставаше все по-стръмен, а таванът над него изчезваше. Мърсър започна да се търкаля, увлечен във водопад от пръст и камъни, които опариха очите и носа му и запушиха устата му. Удряше се в стените, докато падаше. Искаше да извика от болка, но наоколо имаше толкова много прах, че ако отвореше уста, щеше да се задуши. После стремглавото падане спря и той легна неподвижно. Върху него се сипеха камъни и тежестта им се увеличаваше с всяка изминала секунда.

Мърсър бе на път да изгуби съзнание, когато някой отмести камъните от тялото му. Нечия ръка го хвана за колана и го разтърси. Той избърса мръсотията от очите си, отвори ги и видя Селоме.

— Трябва по-често да копая за заровени съкровища. Едно момиче може да открие изумителни неща. — Лицето й сияеше на светлината на фенерчето.

— Не съм златен дублон.

Мърсър не можеше да повярва колко е приятно да изпитва болка. Това означаваше, че е жив. Той се изправи, залитайки, и протегна ръка да приглади кичур от косите на Селоме.

— Мислех, че няма да се върнеш. — Гласът му беше дрезгав. Искаше да й разкаже какво се бе случило, след като бе тръгнала, но не можеше. Чувствата му не можеха да се изразят с думи, затова се хвърли в обятията й и се наслади на топлината на тялото й. — Благодаря.

Когато се овладя, разгледа пещерата на кехлибарената светлина на фенерчето и разбра как Селоме го е спасила от скалистия гроб. Галерията беше почти правоъгълна и висока най-малко десет метра. В единия край имаше плитка ниша. Стените бяха от шлифовани каменни блокове. Той позна камъните, използвани в нишата с размерите на килер. Беше ги виждал и преди. Бяха същите като онези, с които бе облицована главната шахта към повърхността. Тази пещера беше връзката между прекия път към залежите от кимберлит и по-старите, криволичещи тунели. Купчината камъни и пръст зад него стигаше почти до тавана. На върха имаше малка дупка, която водеше към останалата част на древната мина. И там Мърсър бе лежал притиснат от всички страни в каменния затвор.