Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 184

— Със сигурност можете да намерите отново „Спокойно море“, защото вече знаете, че съществува.

— Да, така е, но извън залива морското дъно се спуска до повече от хиляда и петстотин метра дълбочина. При това положение търсенето ще отнеме месец или повече, а може и изобщо да не го намерим. Моето правителство не е склонно да рискува толкова дълго издирване.

Това беше краят. На разсъмване на другия ден херкулесът излетя за Аржентина, отнасяйки първата група евакуирани от полуострова. За разлика от Цезар, аржентинците бяха прекосили Рубикон, но бяха разбити и отблъснати обратно от, както те си мислеха, съдбата, но всъщност от Хуан Кабрило и Корпорацията.

Черен облак беше обгърнал „Орегон“, докато плаваше към Южна Африка. Щяха да закъснеят с няколко дни за задачата си там, затова се наложи предоговаряне на размера на хонорара им.

В момента корабът беше като призрак. Можеше да действа, но не му бе останала душа. Навсякъде се чувстваше отсъствието на Хуан. Бяха изминали четири дни от неговата кончина, а екипажът още беше неутешим.

Водеха се разговори за пълното разпускане на Корпорацията, които Макс Хенли не полагаше усилия да прекрати.

Марк Мърфи седеше на бюрото в стаята си и играеше безкрайни партии табла в интернет. Отдавна минаваше полунощ, но мисълта за сън някак си го отвращаваше. Сега повече от всякога се страхуваше от бъдещето. Коефициентът му на интелигентност му пречеше да се вписва в обществото и той бе живял в усамотение. Едва когато беше приет в Корпорацията, намери място, където го ценяха. Не искаше да изгуби всичко това. Не искаше да се връща в свят, където хората го смятаха за откачалка или го използваха като ходещ компютър.

Хората на „Орегон“ бяха неговото семейство. Те харесваха особнячеството му, или поне го търпяха, а за Мърф това беше предостатъчно. Ако си получеше дела, щеше да има достатъчно пари, за да не работи повече, но знаеше, че самотата веднага ще се стовари отгоре му.

Той размаза поредния играч, единайсетия подред, и точно се готвеше да се заеме с дванайсетия, когато забеля, че иконката за новополучени имейли примигва. Кликна върху нея да отвори пощата си. Три съобщения. Техният сървър вършеше добра работа при филтрирането на спама, но Марк позволяваше на голяма част от писмата да стигат до неговия компютър. По-добре спам, отколкото никакви съобщения, нали?

Едното беше спам, другото шахматният ход на пенсионирания професор, с когото играеше безкрайна поредица от партии. Щеше да го матира след четири хода, а старият физик още не го забелязваше. Изпрати му отговор и погледна адреса на изпращача на третото съобщение. Не познаваше никого от Университета в Пенсилвания, но на реда за предмет на съобщението пишеше нещо интересно: „самотен“. Вероятно е от някой скучен колежански клуб за запознанства, помисли си той, но въпреки това отвори писмото.

„Здравейте, всички!

Помните ли ме? Доскоро бях председател на една могъща корпорация. Сега съм царят на пингвините, които населяват околността на изследователската станция «Уилсън-Джордж». Приятелите ми трябваше да ме изоставят. Те не знаеха, че се измъкнах от газовия завод преди експлозията и успях да избягам в последвалото объркване. Предполагам, че причината е в това, че при един сблъсък си строших радиостанцията. Последните четири дни прекарах в път до тук, като оцелях благодарение на протеиновите блокчета, които бях натъпкал в контрабандистката си протеза. Успях да пусна генератора и разполагам с достатъчно храна, но най-големият ми проблем е самотата. Някакви предложения?“