Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 126

— Пази къщата, докато се върнем.

— Дадено, председателю.

Хуан изчака и останалите трима да се изкатерят през люка и да се настанят в гумената лодка, преди да освободи въжето, което я държеше за подводницата. Докато се отдалечаваха от нея, той погледна към един вързоп неща, които бяха оставили на палубата, и се помоли да не стане нужда от тях.

Електрическият двигател на лодката заработи и тихото свирене, което издаваше, се изгуби в талазите на бурята. Ниският силует на гумената лодка я правеше почти невидима. Хуан трябваше да се отклони няколко градуса от курса заради могъщото течение на Рио де ла Плата — реката, привлякла първите испански заселници, които основали Буенос Айрес.

Насочиха се към индустриалната част на пристанището, където лежаха на котва големи контейнеровози, за които нямаше работа, след като толкова малко държави търгуваха с хунтата. Кабрило отбеляза, че корабите тук са регистрирани в държави като Куба, Либия, Китай, Венецуела и Иран. Това не го изненада.

Заради лошото време по кейовете нищо не помръдваше, доколкото можеха да видят от ниския си наблюдателен пункт в надуваемата лодка. Големите портални кранове бяха неподвижни. Плъзнаха се под един неизползван кей, чиито бетонни колони бяха покрити с миди и водорасли, които миришеха на йод. Водата беше необикновено чиста благодарение на речното течение.

Линк завърза лодката, а Хуан изключи двигателя.

— Ало, скъпа, върнах се — подхвърли Марк. Всички бяха със защитно облекло, но единствено Мърф приличаше на удавен плъх в него.

Кабрило не обърна внимание на шегата. Изражението му беше на ловец, който тръгва по дирята.

— Добре, всички знаем плана. Придържайте се към него. Ще се обадим, когато огледаме сградата.

— Ще бъдем готови — увери го Линк.

Хуан и Линда свалиха найлоновите си якета и панталони. Под защитните дрехи Кабрило носеше костюм за хиляда долара, върху който облече шлифер „Бърбери“. Обувките му приличаха на обикновени мокасини, но всъщност бяха бойни обувки с каучукови подметки, които не се хлъзгаха. Линда носеше червена официална рокля с голямо деколте и дълга цепка. Шлиферът й беше черен, а ботушите стигаха почти до бедрата. Като обувките на Хуан, и те бяха изработени така, че да улесняват движенията и да не се хлъзгат. Само друга жена би забелязала, че не са съвсем последен писък на модата, защото нямаха високи токчета.

Хуан се изкачи първи по стълбата, закрепена към един от пилоните на кея. Преди да го последва, Линда стрелна останалите двама с поглед, който казваше: „Надникнете под полата ми и ще съжалявате!“

Тя измъкна от джоба на шлифера си малък дамски чадър и го разтвори над главата си. Хуан не можеше да се пъхне под него, защото стърчеше поне с двайсет сантиметра над нея. Когато тръгнаха по кея, той на няколко пъти се наведе, за да не му извадят окото тънките метални спици.

Отне им петнайсет минути, за да прекосят пристанището и да стигнат до главния вход. Трепкащата светлина, в будката на охраната, означаваше, че хората вътре гледат телевизия. Хуан и Линда минаха спокойно край будката и малко след това успяха да хванат такси. Кабрило каза на шофьора адрес, който се намираше само на няколко входа от сградата на генерал Еспиноза. Един от законите, приети от хунтата, изискваше шофьорът да запише имената и адреса им от разрешителните им за пътуване. Това беше само един от многото начини, с които правителството следеше движението на своите поданици.