Читать «Корабът на чумата» онлайн - страница 53

— Не, но имаме още двадесет минути.

— Добре. Макс, готово ли е всичко по твоята част?

— Торпедото е във вагонетка на палубата, а техникът стои до спускателната шейна.

— Хали, нещо на радара или комуникационните канали?

— Не, сър. В момента се намираме в най-умрялото място, което човек може да намери в Индийския океан. Не съм виждал или чувал друг кораб от около осем часа.

Срещата трябваше да се състои далеч от обичайните корабни маршрути, за да избегнат товарните кораби и танкери, и на място, където няма много морски животни, които биха привлекли рибарите. Часът на срещата съвпадаше с пролука в сателитното покритие, в случай че някой решеше да погледне към океана.

Минаха петнадесет минути, преди Линда да извика:

— Контакт. Машинни звуци точно под нас, на около сто и петдесет метра към дъното. Изпразват баластните резервоари.

Тя изчисти шума, уловен от пасивния сонар през компютъра, и го сравни със звука от касета, която Овърхолт им бе връчил.

— Потвърдено. Това е подводницата „Талахаси“, която се отправя към повърхността.

— Много добре — кимна Хуан. — Кормчия, внимавай в картинката. Ако повредиш подводницата, ще се наложи да я плащаш.

Минаха още няколко минути, преди подводницата да се измъкне бавно и тихо от бездната. Беше толкова тиха, че никой на разстояние повече от една-две мили не можеше да я чуе. Ерик Стоун наблюдаваше данните от сонара и позиционните координати на „Орегон“, за да се увери, че подводницата няма да се удари в долната част на корпуса му. Екипажът на „Талахаси“ носеше отговорността да задържи стабилна позиция по отношение на кораба. Корекциите трябваше да дойдат от страна на Ерик.

— Петдесет метра — съобщи Линда. — Издигането се забавя. Изравняване при тридесет.

— Стоят на около шестдесет метра от дясната греда — каза Ерик.

— Господин Стоун, плъзни ни малко, за да й дадем възможност да се издигне до петнадесет метра.

Ерик активира хидравличните устройства на носа и кърмата, за да помести единадесет хиляди тонния кораб странично във водата. Нагласи го точно на целта и включи динамичните позициониращи системи, така че компютърът да ги задържи стабилни.

— Отново се издига. Три метра в минута.

— Много добре. Линда, поеми контрола.

— Поемам.

Хуан стана и отиде до асансьора в задната част на оперативния център. Макс се присъедини към него след секунда. Качиха се на мостика на „Орегон“. Капакът на пода се отвори и усетиха знойния нощен въздух.

Паянтовият мостик бе абсолютно тъмен, но двамата мъже познаваха кораба толкова добре, че нямаха нужда от светлина, за да стигнат до стълбите, водещи към основната палуба. Звездите блестяха особено ярко, защото луната още не се бе издигнала.

Мастилената вода забълбука, когато подводницата се приближи до повърхността. Първа се показа кулата й, после и тялото. Изравни се с тях толкова бавно, че не предизвика никакви вълни. В пълната тишина изглеждаше заплашително като морско чудовище, което си почива на повърхността.

Хуан вдигна радиостанцията.

— Господин Стоун, вкарай малко баласт и ни смъкни с около пет метра. Искам палубите ни да са по-добре изравнени.