Читать «Корабът на чумата» онлайн - страница 236

Излезе на мецанина на атриума. Наоколо се мотаеха пътници, все още замаяни от удара в „Орегон“. В подножието на стълбището лежеше мъж, за когото се грижеха две жени. Възрастна дама изпищя, когато видя Хуан. Той повдигна дулото нагоре, за да не плаши излишно пътниците допълнително.

— Дами и господа, корабът бе отвлечен — каза той. — Аз съм член на екипа на ООН за спасяване на заложници. Незабавно се върнете в каютите си. Кажете на пътниците, които видите, че трябва да сторят същото, докато обезопасим кораба.

Мъж в цивилни дрехи и авторитетен вид се приближи към него.

— Аз съм Грег Търнър, втория помощник-инженер. Мога ли да помогна с нещо?

— Покажете ми най-краткия път до мостика и се погрижете тези хора да се приберат в каютите си.

— Лошо ли е положението? — попита Търнър.

— Някога чували ли сте за добро отвличане?

— Съжалявам. Тъп въпрос.

— Няма проблеми.

Търнър даде указания на Хуан, както и магнитната си карта, която щеше да му осигури достъп до всички помещения на кораба. Кабрило се втурна енергично. Стигна до вратата, на която пишеше „Достъп само за оторизиран персонал“, прокара магнитната карта през електронното устройство и задържа вратата отворена с близката тежка саксия, за да помогне на хората си. Според него трябваше да се появят след не повече от минута.

Профуча покрай редица каюти и изкачи двете стълбища на един дъх. Изскочи в коридора, който водеше към мостика. Активира лазерния прицел и бавно се доближи до вратата. Спря, когато чу приглушени гласове откъм една каюта през няколко врати от входа на мостика.

— Капитане? — извика той тихо.

Гласовете замряха и някой надникна през открехнатата врата. Единственото око, което го погледна, се ококори ужасено от вида му.

— Няма страшно — меко го успокои Хуан. — Тук съм, за да го спра. Мога ли да говоря с капитана ви?

Най-после вратата се отвори широко и пред него застана жена в униформа. Пагоните на рамената й показваха, че бе първият офицер на „Златно небе“. Имаше тъмна, дълга до брадичката коса и идеално загоряла кожа, която подчертаваше кафявите й очи.

— Онзи касапин уби капитана и домакина на кораба. Аз съм Лия Воорхес, първият офицер.

— Да поговорим вътре — каза Хуан, като посочи каютата зад нея.

Вътре имаше легло, на което бяха проснати две безжизнени фигури, покрити с чаршаф. Тъмна кръв бе обагрила гърдите на едната и главата на другата. Лия Воорхес се опита да го представи на останалите офицери, но Хуан я прекъсна.

— По-късно. Разкажете ми какво се случи на мостика.

— Двама са — веднага отговори тя. — Единият се казва Ковач, за другия не съм сигурна. Има и трети, който се е барикадирал в машинното.

— Сигурна ли сте, че има само един в машинното? — попита Хуан.