Читать «Корабът на чумата» онлайн - страница 235

Всички бяха облечени в черни прилепнали гащеризони над бронираните жилетки. Ботушите им бяха с меки гумени подметки. За всекиго имаше противогаз, защото смятаха да използват газови гранати. Щяха да осветят вътрешността на „Златно небе“, затова само един човек от всеки екип носеше очила за нощно виждане.

На борда на „Златно небе“ имаше много цивилни, затова Кабрило нареди да пазят всички освен терористите. Той самият носеше глок вместо обичайните си „ФН“, тъй като дори с половината заряд можеше да надупчи някого.

Абордажните куки бяха изстрелвани от съоръжение, което приличаше на пушка. Въжетата бяха изключително здрави и леки, което затрудняваше придвижването по тях. За целта всеки носеше специални ръкавици с механични щипци.

— Макс, чуваш ли ме? — попита Хуан в микрофона.

— Да.

— Добре, искам максимална скорост. И не забравяй да предупредиш Майк.

Силният вятър, предизвикан от ускорението, ги накара да присвият очи. „Златно небе“ бе на седем километра пред тях. С малките си светлинки приличаше на бижу на фона на тъмната вода. „Орегон“ се движеше с около двадесет възела по-бързо и стопи разстоянието.

— Ковач сигурно е побеснял — отбеляза Еди. — Дишаше му във врата.

— Председателю, изхвърли още един — съобщи Хали по радиото. — Този път жена и със сигурност жива.

— Майк, действай — извика Хуан. — Оръжейник, прати един откос с „Гейтлинга“ колкото се може по-близо до мостика. Покажи на Ковач, че следващия път, когато се появи там, ще го направим на парчета.

Бронираната плоча, прикриваща оръдието, се сгъна назад и то надникна от установката. От корпуса на „Орегон“ излетя огнено пламъче и куршумите се понесоха към „Златно небе“. Минаха толкова близо до мостика, че боята от металните парапети се напука и олющи, и засипаха морето пред парахода. „Златно небе“ незабавно се завъртя настрани, за да избегне атаката.

— Това го пораздруса — ухили се Еди.

Макс задържа „Орегон“ на около тридесет метра от другия кораб. Ковач се опита отново да ги удари, но Макс избягна нападението, като зави рязко.

— Макс, приготви се — каза Хуан. — Оръжейник, стреляй още веднъж, когато чуеш заповедта ми, но не удряй кораба.

Той изчака хората му да заемат позиция с абордажните пушки на парапета на „Орегон“.

— Прицелете се в главната палуба — нареди им той. — Макс, давай!

„Орегон“ се спусна към парахода и съкрати разстоянието наполовина за няколко секунди.

— Огън — извика Кабрило.

Оръдието изтрещя отново, а заедно с това изстреляха абордажните куки. Дванадесетте куки прелетяха над пролуката и се закачиха здраво. „Орегон“ се доближи още повече и почти докосна пътническия параход, за да улесни абордажния екип. Оръдието продължи да обстрелва мостика на „Златно небе“.

— Напред!

Хуан прескочи парапета и увисна над пролуката. „Орегон“ зави рязко и въжетата се опънаха. Кабрило нарочно се бе прицелил в редицата прозорци и бе изчислил разстоянието идеално. Краката му удариха стъклото, което се разби на парчета, и той влетя в пустата трапезария, спестявайки си катеренето по въжето. Хората му знаеха, че трябва да се закачат до мостика. Той откачи автомата от гърба си и тръгна напред предпазливо. Държеше мерника пред очите си и се прокрадваше сред масите към изхода.