Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 257

— Разликата в разстоянията се дължи на различните геологични условия и ветровете — добави Завала.

— След като вече разполагахме с карта, прелетяхме над очертанията на старото крайбрежие с хеликоптер, снабден с магнитометър.

— И аз правих същото — каза Слуон, — но търсих в морето. Предполагам, че е трябвало да направя по-задълбочени проучвания.

— Отне ни два дни, за да намерим парахода. Намираше се на по-малко от девет метра от мястото, което беше посочил Макс.

— Удивително.

— Опитах да убедя Хайрам да накара своя компютър да ми каже числата от тотото — пошегува се Завало. — Но той ми обясни, че няма да го направи, макар да може.

— Използвахме и радар, за да се уверим, че става дума за кораб, а не за метеорит например — продължи разказа си Остин. — Останалото беше просто въпрос на копане.

Завала отвори още бири.

— Копането не беше малко.

— Влизахте ли вече? — попита Слоун.

— Чакахме да дойдете и вие. Заповядайте на борда.

Той ги поведе по пясъчната ивица, оставена като подвижен мост, и всички стъпиха на палубата от тиково дърво. НАПС бяха свършили доста работа, изгребвайки всичкия пясък, и сега на палубата имаше само песъчинки, донесени от вятъра.

— Стъклата на мостика са строшени от бурята или от пясъка, който го е затрупал. Обаче… — Той остави изречението недовършено и тупна с ръка по капака на входника. Металът изкънтя. — Пустинята не е успяла да влезе в помещенията на екипажа.

— Вече съм освободил резетата — каза Завала, — така че госпожице Макинтайър, моля.

Слоун пристъпи напред и завъртя колелото, за да издърпа резетата докрай. Тя дръпна капака и от него се посипа малко пясък. Каюткомпанията под палубата се осветяваше само от няколко лъча светлина, които влизаха през малките илюминатори на стената. Човек можеше да си помисли, че не бяха минали сто години. Мебелите си бяха на мястото. На печката имаше чайник, готов да стопли вода. От тавана висеше фенер, който сякаш имаше нужда единствено от клечка кибрит, за да светне.

Но когато зрението им свикна, осъзнаха, че това, което в първия момент бяха взели за чували от зебло върху масата, бяха мумифицираните останки на двама мъже. След изсушаването на телата кожата им бе станала сива и изглеждаше ронлива като хартия. Единият имаше само препаска около кръста и корона от отдавна опадали пера. Другият носеше груби дрехи, а до главата му лежеше огромна шапка с увиснала периферия, която преди единадесет десетилетия сигурно е била бяла.

— Х. А. Райдър — прошепна Слоун. — Другият трябва да е някой от воините хереро, изпратени от техния крал да намерят камъните.

— Изглежда са нападнали точно когато е започвала бурята — каза Остин, който се върна по един къс коридор. — В каютите има още десетки тела. Повечето явно са загинали в битката. Покрити са с прободни рани. По телата на хереро няма белези, значи са умрели от глад, когато пясъкът е заровил „Роув“.