Читать «Досиетата „Орегон“» онлайн - страница 176

След няколко минути „Орегон“ се приближи до брега достатъчно, за да привлече внимание. Войниците с черни униформи сякаш не го забелязаха, но дрипавите индонезийци започнаха да стрелят по него.

Двама моряци натовариха на лодката голяма греда с вериги в двата края и Хуан нареди на Ерик Стоун да обърне кораба странично към брега. Така щяха да са по-голяма мишена за стрелците, но пък щяха да излязат от хангара, без да ги видят.

Вратата плавно се вдигна. Всички скочиха в лодката, пъхнаха ръце в специално направените халки и извикаха, че са готови. Майк Троно включи двигателите и Хуан махна с ръка. Като изстреляна от гигантска прашка, лодката се плъзна по рампата.

Студеният въздух жулеше кожата като шкурка. Капките вода, които паднаха върху тях, бяха ледени. Щурмовата лодка бързо заобиколи кораба, прорязваше широка бразда в тъмното море. Когато хората на брега я забелязаха, тя вече се движеше с петдесет възела, прекалено бързо, за да я улучат.

Троно криволичеше към мястото, където Хуан искаше да слязат — в сянката на един полуизтеглен на брега кораб. Районът около него беше осеян с боклуци, които дори прибоят не можеше да отнесе.

Лодката летеше като стрела по пенестите вълни. Стигнаха до брега, изгазиха през прибоя и залегнаха. Лодката вече се отдалечаваше. Хуан погледна, за да се увери, че Тори е изпълнила заповедта му да остане на борда. Олекна му, като видя, че стои между Майк Троно и бившия морски пехотинец Пуласки.

— Какво ще кажеш, шефе? — попита Линкълн.

— Мисля, че попаднахме в малка война. Обзалагам се, че Сингх е платил на индонезийците, а хората на Антон Савич са онези в черно.

— Значи не е задължително врагът на моя враг да е мой приятел, така ли?

— Така излиза.

Тръгнаха нагоре по склона. Корабът беше между тях и главната зона на престрелката. Десетки китайци лежаха на земята и трепереха от страх. Хуан им се развика да се скрият, но те бяха толкова вцепенени от уплаха, че се отказа.

Разбираше, че ако иска да спаси поне някои от тях, първо трябва да сложи край на сражението.

— Шефе, готови сме — извика Макс по тактическия радиопредавател.

„Орегон“ беше сменил позицията си. Люкът пред картечницата „Гатлинг“ все още беше затворен, но корабът се беше обърнал така, че да имат пряка видимост към двата риболовни кораба до влекача.

— И ние сме почти готови. Успяхте ли да откриете Еди?

— Не. Получаваме добри кадри, но на брега има толкова много хора, че на компютърния софтуер за разпознаване на лица е трудно да ги обработи.

— Проверете района най-близо до престрелката. Ако е във форма, Еди ще е там.

— Има логика. Хали?

— Чух — отговори офицерът по комуникациите на Корпорацията. — Променям фокуса.

Кабрило и хората му стигнаха до равен участък на неколкостотин метра над брега. По-нататък към центъра на обекта имаше дълбоко разкопан район. Водните оръдия за отмиване на почвата лежаха изоставени, дулата им сочеха към небето. По земята бяха пръснати лопати и кофи. Всички работници бяха избягали, а пазачите се бяха включили в сражението.