Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 132

Небето беше все още сиво, когато слязох по алеята и излязох през главния вход. След продължителния непрекъснат престой зад високите зидове това пътуване до Далнейр беше истинско мъчение за мен. В Уинтън стигнах в десет часа. В града беше влажно и топло под плътната димна завеса. Шумът и врявата из улиците, тълпите пътници с багажи, които се блъскаха към перона на централната гара, бяха странно уморителни след реда и спокойствието в Истършоус. Но аз трябваше да видя Джин… Да, трябваше да я видя, на всяка цена.

И все пак, докато седях замислен в люшкащия се влак, покрай който летяха опушени ниви и сгради, аз изпитвах не толкова състрадание, колкото стаен, тлеещ гняв. Все по-ясно и по-настойчиво виждах как пръстите й докосват културите… а след това поднасят към устните разчупена бисквита.

На гарата в Далнейр не можах да си намеря файтон, затова тръгнах пеша под влажното сиво небе по стръмната пътека, която бях свикнал да изминавам почти бегом. Но сега я изкачвах бавно и дори съжалявах, че не се спрях да изпия нещо в бюфета на гарата. Стигнах запъхтян до върха на хълма, тръгнах по алеята и позвъних на главния вход.

Отговорът не се забави. Отвори ми Кети. Не бях ги предупредил, че ще дойда, и тя ме погледна смаяно. Но тъй като имаше винаги добро чувство към мен, се усмихна дружелюбно и ме въведе в приемната. След една минута се яви мис Труджън.

— Е добре! — извика тя, като се втурна с жизнерадостна, енергична усмивка. — Ето ви изненада! Много се радвам да ви видя пак.

Погледнах я втренчено и разбрах, че говори искрено, но макар и признателен за приятелското посрещане, аз не бях измамен от нейното оживление — обикновена професионална измама, маска, която бях виждал да си слага често при разговор с разтревожените роднини на пациентите.

— Но трябва да кажа — продължи тя, като ме поглеждаше отстрана, — че видът ви не говори добре за вашата нова длъжност. Отслабнал сте като вейка. Какво правят с вас? Човек би казал, като че камъни сте мъкнал!

— О, много съм добре.

— А не ви ли хранят?

— Да… и храната е отлична.

Тя поклати леко глава, сякаш се съмняваше в истинността на думите ми.

— Трябва да ви поохраня аз с моите питателни гозби.

Настъпи неловко мълчание, през което и двамата останахме прави, защото тя не бе ме поканила да седна. Веселата, или по-скоро насърчителна усмивка, която твърдите й лицеви мускули бяха свикнали да поддържат до безкрайност, малко помръкна.

Аз овлажних устните си.

— Как е болната?

— Добре, доколкото е възможно. От три седмици вече е болна. — Управителката се поколеба, после, забелязвайки, че искам да бъда по-подробно осведомен, продължи със същия насърчителен тон, като избираше думите, за да не се издаде: — Отначало се държеше. Но през последните няколко дни малко позагуби сили.

Усетих, че сърцето ми се сви. Много добре знаех какво значат тия думи.

— Кой се грижи за нея?