Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 131

И все пак знаех, че не ще проявя героизма да се откажа от успеха. Много време бях изживявал жестоките страдания и сломяващите усилия на самостоятелния труд. Ъшер вече нямаше да се меси много. А парите… седемстотин лири годишно… Никога не бях мислил за това, но сега, въпреки волята си, щях да забогатея, да се обличам като охолен лекар на частна практика, като джентълмен… Всичко най-после щеше да се нареди.

Огорчението, което продължавах да изпитвам, беше неуместно, но не можех да го прогоня, бъдещето ми не бе изглеждало никога така блестящо, но аз все пак не изпитвах радост. Само един човек би се радвал наистина искрено на моя успех. Виждах в този миг лицето му. Седмици подред бях погребвал този образ в глъбините на съзнанието си, но сега не можех да се освободя от него. И внезапно през ожесточението, от което бях обзет, проникна лек и нежен копнеж. Тя бе скъсала окончателно с мен. Продължителното й мълчание доказваше това. Пък и аз й бях изневерил. Но исках да поговоря с нея поне за миг, да й кажа, че съм завършил изследванията си, да чуя поне за миг гласа й.

Затова, въпреки здравия разум, въпреки гордостта, въпреки всичко аз станах, отидох бавно до телефона и след кратко колебание повиках селската болница в Далнейр.

Разговорът беше междуградски, затова трябваше да почакам известно време, но най-после успях да се свържа. Гласът ми прозвуча дрезгаво и с мъка.

— Бих искал да говоря с доктор Лоу.

— Съжалявам, сър, но не е възможно.

Неочакваният отказ ме изненада и смути.

— Няма ли я? — запитах аз.

— О, не, сър, тук е.

— Да не е дежурна?

— О, не, сър, не е дежурна.

— А какво има тогава? Идете в стаята й, моля, и кажете, че я чакам на телефона.

— Тя не е в стаята си, сър. А в отделението.

Кой говореше отсреща? Опитах се да позная гласа, но не можах. Освен това междуградската връзка беше в обичайното си състояние — апаратът започна да бръмчи и пука. Сдържайки нетърпението си, преместих слушалката на другото си ухо.

— Ало, ало… с кого разговарям?

— С прислужницата, сър.

— Кети ли?

— Не, сър. Помощницата. Аз съм тук отскоро, сър.

Нервите ми бяха толкова изпънати, че трябваше да затворя очи.

— Повикайте управителката, моля ви. Кажете й, че доктор Шенън иска да говори с нея.

— Добре, сър. Почакайте, моля.

Обзет от растящо раздразнение и тревога, стори ми се, че чаках много дълго. Най-после чух с облекчение бързи стъпки, последвани от познатия глас на мис Труджън.

— Кажете, доктор Шенън!

— Мис Труджън — извиках аз, — съжалявам, че ви безпокоя, но желая да поговоря с доктор Лоу. Можете ли да я повикате?

— Страхувам се, че не ще можете да говорите с нея, докторе. Не знаете ли какво се случи у нас?

— Не.

Подчертано мълчание. След това:

— Доктор Лоу беше болна, много болна през последните три седмици.

Сърцето ми се преобърна, а в същия миг апаратът изпука и връзката се прекъсна. Чул бях все пак достатъчно, за да превърна в увереност бързото си подозрение. Закачих слушалката. Аз имах недостатъка да правя всякога прибързани изводи; това именно сторих и сега.

VIII

На другата сутрин отидох рано в лабораторията, а след това в дома на доктор Гудол. Той не бе станал, но когато изпратих бележка, че ми се налага да използвам днес почивния си ден, получих разрешението му.