Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 134

Сърцето ми биеше неудържимо, когато управителката отвори вратата и ние влязохме заедно с нея в бяло боядисаната стая. От трите легла само едно беше заето, полузакрито с параван; до него имаше бял стол, на който седеше сестра Пик, наведена загрижено напред. Последвах бавно управителката покрай паравана и застанах до краката на леглото, без да вдигна поглед. Потребно ми бе необикновено усилие на волята, за да вдигна постепенно глава, докато погледът ми, плъзгайки се по белия параван, се спря най-после върху лицето на Джин.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени очи и шепнеше непрекъснато, движейки потреперващите си засъхнали устни и език, а тъничките й ръце дърпаха непрестанно завивките. Върху фона на ниската бяла възглавница, под вчесаните назад коси лицето й изглеждаше още по-заострено и изтъняло. По него се виждаха неярки петна като при треска, но с тъмна, плътна червенина; намръщеното чело беше обезобразено от червеникави точици, от които някои бяха вече избледнели в дребни кафяви петна… типичен скарлатинен изрив.

Ушите ми забучаха, стори ми се, че политвам в пропаст.

Над леглото — далеко от блуждаещите пръсти и извиващите се ръце на болната — висеше листа с температурата, върху който бяха отбелязани острите линии на спаданията и покачванията й. Погледът ми се насочи напрегнато към тях. Да, помислих след един дълъг миг аз, няма никакво съмнение. Какъв глупак съм бил, какъв глупак продължавах да съм… Това беше положително скарлатина.

Мисис Лоу и управителката разговаряха шепнешком. Все едно че не бях тук. Те не ми обръщаха внимание, сякаш бях ненужна мебел. Просто не съществувах за тях. Разтревожен и смутен, наведох поглед към покритата с лечебни средства нощна масичка — шишета с лекарства, чаша с храна, спринцовка, етер, камфорово масло. Щом бе стигнало до камфор, положението на Джин беше наистина тежко.

Всичко тук сякаш висеше на безстрастна нишка от време, която се люлееше леко и все повече и повече изтъняваше, докато секундите отлитаха една след друга и изчезваха в незнайна пустота. Това не се понася до безкрайност. Излязох, минах през тесния коридор в отсрещната странична стая, където нямаше никого, седнах на края на едно легло и загледах избелялата жълта стена с втренчени, невиждащи очи. Надявах се да направя толкова много, а не можех да сторя нищо… никакъв драматичен, пламенен жест, с който да докажа, че съм способен на нещо, че имам право да съществувам… Не, нищо. Обзет от растящо презрение към себе си, извадих от джоба си голямата ампула, която бях обвил тази сутрин в памук. Лекият звън на стъклото, което стиснах несъзнателно, отекна в ушите ми гръмко, като камбанен звън. По пръстите ми се полепиха късчета мокър памук. Невъзможно е да се опише какъв плам изгаряше съзнанието ми, с какво чувство за отчаяна негодност, с какъв безнадежден гнет ме потискаше и ми се надсмиваше окръжаващата тишина.