Читать «Пътят на доктор Шенън» онлайн - страница 129

Лабораторията беше заключена, ключът беше в джоба ми, но колкото и да изглеждаше странно, аз не отивах там. Професор Чалис щеше да се върне в Уинтън към края на седмицата и аз бях решил да оставя в негови ръце всички подробности около оповестяването на откритието ми. Вестта за него се разнесе неизбежно в Истършоус, така че трябваше да изживея стеснителното положение да приемам поздравления — сдържани от Мейтланд и мис Индр, възторжени от Полфри, сърдечно сериозни от доктор Гудол. Потърсиха ме дори по телефона от голямата фармацевтична фирма Уилсън от Лондон, на която не пожелах да дам никакъв отговор, преди да се посъветвам с Чалис.

Но в четвъртък ме посети човек, когото най-малко бях очаквал. След вечеря, докато се разхождах из стаята си и пушех цигара след цигара, като се мъчех да съсредоточа разсеяните си мисли и да овладея все още разстроените си нерви, вратата се отвори и на прага застана професор Ъшер.

Погледнах тъпо високата му, изискана фигура, а той пристъпи към мене и, сърдечно усмихнат, ми стисна ръка.

— Как сте, драги Шенън? Надявам се, че не съм дошъл в неудобно време?

— Не… — отвърнах сухо аз. — Ни най-малко.

— Мога ли да седна? — Той седна на стол и преметна крак върху крак. — Би трябвало навярно да ви предупредя, че ще дойда, но аз предпочитам да действам спонтанно. А исках да бъда измежду първите, който ще ви поздравят.

— Благодаря.

— Бях в кабинета си, когато професор Чалис ми телефонира от Бют и ми предложи една своя идея. — Той се усмихна и поглади своята грижливо вчесана брадичка. — Въпреки тежките административни задължения опитвам се да намеря малко време и за истинска научна работа. Затова не се поколебах нито за миг.

Не можах да намеря подходящ отговор и не казах нищо.

— Аз знаех, разбира се, че това ще стане. Не би било самохвалство, ако кажа, че не съм пропуснал нищо от научните събития. Пък и главната цел на моя институт всъщност е да подкрепя развитието на всичко ценно в съвременната наука; а въпреки нашето малко недоразумение, аз бях убеден, че вие ще оправдаете един ден вярата, която имах във вас.

Прехапах устни пред тази явна неискреност.

— Много неприятности бихте ми спестили, ако действахте в съгласие с това убеждение.

— Да — съгласи се любезно той. — Готов съм откровено да призная, че прибързах. А сега след това мое признание, надявам се, че ще ми помогнете да се разберем и като забравите миналото.

Главата ме заболя още повече. Не можех да отгатна целта му.

Той заговори още по-доверително:

— Слушайте, Шенън. Ще бъда съвсем откровен пред вас. Страшно не ни върви в института напоследък. Нямаме никакви задоволителни постижения. Накратко казано, желая да се върнете.

Махнах инстинктивно с ръка в знак на отказ, но той ме спря с повелителен поглед.

— Не ме разбирайте погрешно. Имам намерение да ви предложа нещо много по-значително от по-раншната ви длъжност. В университета се очертават големи промени. Аз възприех най-после разбирането да се създаде биохимична лаборатория към института и управителният съвет реши да открие катедра за изследвания в тази област. Заплатата бе определена на седемстотин лири годишно, а длъжността на новия директор — който ще работи, естествено, в най-тясно сътрудничество с мен — ще бъде да организира и ръководи работата в лабораторията. Ще има звание младши професор и привилегията да чете по един курс лекции всеки семестър. Така че, Шенън… — той си пое дълбоко и многозначително дъх, — искам да размислите какви изгледи се разкриват при това положение за един блестящо надарен младеж, подпомогнат от подготвен технически персонал и усърдни млади студенти. — Той се наведе напред и ме потупа по коляното: — Какво ще кажете, ако тази възможност бъде предложена на вас?