Читать «Тайната на забранената книга» онлайн - страница 4

Тези седмици ще останат завинаги замъглени за мен. Плаках през цялото време, зрението и паметта ми бяха размазани от сълзите. Сълзите ми бяха непреднамерени. Душата ми изтичаше. Алина не беше просто моя сестра  – тя беше най-добрата ми приятелка. Въпреки че преди осем месеца беше заминала да учи в колежа „Тринити“ в Дъблин, ние си пращахме имейли непрестанно и говорехме всяка седмица, споделяхме си всичко, не пазехме тайни.

Или така мислех. Боже, колко грешах!

Планирахме да си вземем заедно апартамент, когато тя се прибере. Планирахме да се преместим в Атланта, където аз най-накрая щях сериозно да помисля за висше образование, а Алина щеше да работи по докторантурата си в същия университет. Не беше тайна, че сестра ми беше обрала цялата амбиция в семейството. След завършване на училище аз бях напълно доволна да съм барманка в „Тухларната“ четири или пет вечери седмично, да живея у дома, да спестявам по-голямата част от парите си и да вземам достатъчно класове в местния университет „Подънк“ (един или два за семестър, а класове от типа „Как да използваме интернет“ и „Протокол при пътувания“ не бяха по вкуса на родителите ми), за да поддържам разумна надежда у мама и тате, че може един ден да се дипломирам и да намеря Истинска работа в Истинския свят. Все пак със или без амбиция планирах наистина да се заема да направя някои големи промени в живота си, когато Алина се върнеше.

Когато се сбогувах с нея преди месеци на летището, мисълта, че никога повече няма да я видя жива, не ми мина през ума. Алина беше сигурна като слънчевите изгреви и залези. Тя беше омагьосана. Тя беше на двайсет и четири, а аз бях на двайсет и две. Щяхме да живеем вечно. Трийсетте бяха на милиони светлинни години. Четирийсетте дори не бяха в същата галактика. Смърт? Ха! Смъртта се случваше на наистина стари хора.

Не.

След две седмици сълзливата ми мъглявина започна да се вдига леко. Не спря да ме боли. Мисля, че просто най-после изразходих последната капка влага от тялото си, която не беше абсолютно необходима, за да ме поддържа жива. И гневът заля пресъхналата ми душа. Исках отговори. Исках правосъдие.

Исках отмъщение.

Изглежда бях единствената.

Няколко години преди това бях карала курс по психология, в който учихме, че хората се справят със смъртта, като си проправят път през етапите на скръбта. Не бях стигнала да се въргалям във вцепенението на отрицанието, което се предполагаше да е първата фаза. Прелетях от вцепенение към болка за един удар на сърцето. След като мама и тате ги нямаше, аз бях тази, която трябваше да разпознае тялото й. Не беше красива гледка и нямаше начин да отрека, че Алина беше мъртва.

След две седмици бях дълбоко във фазата на гнева. Предполагаше се, че депресията е следващата. После, ако човек беше здрав, идваше приемането. Вече можех да видя началните признаци на приемането в тези около мен, сякаш те се бяха преместили направо от вцепенението към поражението. Говореха за „произволни действия на жестокост“. Говореха как „да продължат да живеят“. Казаха, че са „сигурни, че нещата са в добри ръце в полицията“.