Читать «Тайната на забранената книга» онлайн - страница 5

Аз не бях толкова здрава. И не изпитвах дори смътна сигурност в ирландската полиция.

Да приема смъртта на Алина?

Никога.

– Няма да отидеш, Мак, и това е последно!  – мама стоеше на кухненския бар. На рамото й висеше кърпа. Престилка в жизнерадостно червено и жълто с щампирани магнолии беше вързана на кръста й, а ръцете й бяха нацапани с брашно.

Тя печеше. И готвеше. И чистеше. И печеше отново. Беше станала истински тасманийски дявол на домашния живот. Това беше начинът на мама, която беше родена и отгледана в дълбокия Юг, да се опита да се справи. Тук, долу, жените свиват гнезда като квачки, когато загубят някой. Просто така са свикнали.

Карахме се от един час. Снощи се обадиха от полицията в Дъблин и ни казаха, че ужасно съжаляват, но поради липса на улики и поради факта, че нямат нито една следа или свидетел, не е останало нищо, което да се разследва. Официално ни съобщаваха, че нямат друг избор, освен да прекратят случая на Алина и да го прехвърлят в Отдела за неразкрити престъпления, за който всеки с половин мозък знае, че изобщо не е отдел, а шкаф за папки в мъждиво осветен напълно забравен склад в някое мазе. Въпреки уверенията, че периодично ще преразглеждат случая за нови улики и че ще упражняват възможно най-голямо старание, посланието беше ясно: Алина беше мъртва, пратена обратно в страната си и вече не беше тяхна грижа.

Бяха се предали.

Дали не беше рекордно време? Три седмици. Скапани двайсет и един дни. Това беше невъобразимо.

– Можеш да си заложиш задника, че ако живеехме там, нямаше да се откажат толкова бързо  – казах горчиво.

– Не можеш да знаеш, Мак  – мама избута бретон пепеляворуса коса от сините си очи, които бяха зачервени от плач, като остави петно брашно на веждата си.

– Дай ми възможност да открия!

Устните й се стегнаха в тънка, поръбена с бяло линия.

– В никакъв случай! Вече загубих една дъщеря в онази страна. Няма да загубя и другата.

Задънена улица. И дотук стигахме от закуската насам, когато обявих решението си да си взема отпуска, за да замина за Дъблин и да открия какво точно прави полицията по разкриването на убийството на Алина.

Щях да настоявам за копие от доклада и да направя всичко по силите си, за да ги мотивирам да продължат разследването. Щях да дам лице и глас  – шумен и надявам се силно убедителен  – на семейството на жертвата. Не можех да се отърва от убеждението, че ако сестра ми имаше представител в Дъблин, разследването щеше да бъде взето много по-насериозно.

Опитах се да накарам тате да отиде, но просто нямаше как да достигна до него точно сега. Беше изгубен в тъгата. Въпреки че лицата и телосложенията ни са много различни, аз имам същата коса и същите очи като Алина и няколкото пъти, когато той наистина ме поглеждаше напоследък, добиваше толкова ужасна физиономия, че ме караше да си мечтая да съм невидима. Или брюнетка с кафяви очи, вместо слънчево-руса със зелени.