Читать «Тайната на забранената книга» онлайн - страница 3

Факт беше, че родителите ми ми липсваха ужасно. В началото, когато заминаха, бях въодушевена от възможността да прекарам известно време сама. Живея с тях и когато са у дома, къщата понякога неприятно прилича на Централна гара с приятелките на мама, татковите голф партньори и дамите от църквата, които се появяваха заедно със съседските деца, които пък се отбиваха с едно или друго извинение, удобно нахлузили бански костюми... Боже, дали не си просеха покана?

Но след две седмици жадувана самота започвах да се задушавам в нея. Къщата изглеждаше болезнено тиха, особено вечер. По времето за вечеря се чувствах направо загубена. И гладна. Мама е невероятна готвачка и на мен бързо ми омръзнаха пиците, чипсовете и чизбургерите. Нямах търпение за някоя от нейните вечери с пържено пиле, картофено пюре, прясна салата с листа от ряпа и прасковен пай с домашно направена бита сметана. Дори предварително напазарувах и складирах всички неща, които й бяха необходими.

Обичам да ям. За щастие, не си личи. Закръглена съм в бюста и в задника, но съм слаба в талията и в бедрата. Имам добър метаболизъм, въпреки че мама казва: „Ха! Чакай да станеш на трийсет! После на четирийсет, после на петдесет“. Татко казва: „Ще има повече за обичане, Рейни“ и дарява мама с поглед, който ме кара да се концентрирам усърдно върху нещо друго. Каквото и да е друго. Обожавам родителите си, но със сигурност има неща като ТМИ. Твърде много информация.

Общо взето имам страхотен живот. Родителите ми ми липсват малко и броя дните до момента, в който Алина ще се върне у дома от Ирландия, но тези двете неща са временни и скоро ще бъдат оправени. Животът ми отново ще стане перфектен преди да мине много време.

Има ли нещо такова, като да изкушаваш съдбата да резне една от най-важните нишки, които държат живота ти, само понеже си твърде щастлив?

Когато телефонът звънна, мислех, че са родителите ми.

Не бяха.

---

Странно, как едно дребно, незначително и повтаряно десетки пъти на ден действие може да стане демаркационна линия.

Вдигането на телефона. Натискането на бутона за приемане.

Преди да го натисна  – доколкото знаех  – сестра ми Алина беше жива. В момента на натискането животът ми се раздели на две отделни епохи  – Преди обаждането и След.

Преди обаждането нямах за какво да употребявам думи като „разграничаване“  – една от онези големи думи, които знаех, само защото съм ненаситен читател. Преди се носех през живота от един щастлив момент към друг. Преди мислех, че знам всичко. Мислех, че знам коя съм аз, къде ми е мястото и точно какво ще ми донесе бъдещето.

Преди мислех, че имам бъдеще.

След това започнах да откривам, че никога не съм знаела нищо.

Чаках две седмици от деня, в който научих, че сестра ми е била убита, някой да направи нещо  – каквото и да било  – освен да я положим в земята в затворен ковчег, да я покрием с рози и да скърбим.

Скръбта нямаше да я върне и със сигурност нямаше да ме накара да се чувствам по-добре от това, че който и да я беше убил, се разхожда някъде жив и щастлив по своя болен малък откачен начин, докато сестра ми лежи ледена и бяла под два метра пръст.