Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 23

Той работи мълчаливо известно време с много старата Ванда Мей, вършеше онова, което тя му казваше, но си мислеше, че Мари-Клод отново ще отиде във фризера. Тогава му мина една мисъл. Пресметна, че щеше да спечели най-малко няколко дни спрямо нейната възраст, ако остане незамразен по-дълго от нея. Само ако имаше някакъв начин да продължи това време… Ако можеше да остане размразен и да живее на кораба, докато се приземят… Тогава ще бъде почти на нейната възраст, достатъчно голям, за да бъде възприет от нея сериозно!

Тази мисъл обаче все още оставяше нерешен въпроса със съпруга ѝ.

— По дяволите — изруга той тихо, но все пак достатъчно силно. Ванда го погледна.

— Уморен си — каза тя, което беше вярно — и си измръзнал — което определено беше още по-вярно. — Достатъчно работа свършихме; благодаря ти за помощта. — После, когато се върнаха в топлата част на кораба, тя помисли за момент и каза: — Обичаш ли да четеш? Имам няколко книги в стаята си.

— В библиотеката има много книги — отвърна той.

Тези книги са мои. Детски — каза тя, наблягайки на последното. — От времето, когато бях на твоята възраст. Запазила съм ги. Можеш да ги заемеш, ако искаш.

— Може би друг път — каза Виктор неопределено.

Тя го погледна сърдито.

— Защо не сега? Хайде, не си виждал стаята ми.

Наистина не я беше виждал. Всъщност и нямаше голямо желание да я види. Нямаше истинска причина за това, само някакво отвращение, безпокойство, предадено му от Ванда. Не се дължеше на това, че тя беше стара. Той беше виждал много стари хора — е, не толкова стари колкото Ванда, разбира се; но за едно дванадесетгодишно момче всички над тридесет години са еднакво стари. Ванда беше различна. Тя беше едновременно и стара, и на неговата възраст. Напомняше му, по начин, който той не можеше да пренебрегне, че един ден и той също ще има бръчки и старчески петна по ръцете, и бяла коса. За него тя изобразяваше неговото нежелано бъдеще. И му отнемаше детската увереност, че ще си остане дете.

Виктор влезе нерешително в стаята на Ванда. Миришеше ужасно. Видя, че стаята по нищо не прилича на онази, в която живееше той с родителите си. В началото беше била същата, разбира се — всички стаи на кораба бяха стандартни, тъй като когато корабът стигнеше до целта на пътуването, всяка щеше да стане отделна капсула за приземяване — но сто години тя я беше украсявала и боядисвала, и прибавяла мебели и дреболийки; а в нея имаше и нещо, което Виктор изобщо не беше очаквал да види и го видя с учудване и задоволство.

Ванда Мей имаше котка, по-точно котарак. Казваше се Роберт. Ванда каза, че бил почти на двадесет години.

— Няма да живее много повече от мен — каза тя с въздишка и седна. Котаракът тръгна дебнешком към нея, скочи в скута ѝ, но тя бързо го перна и великодушно го връчи на Виктор. — Подръж го, докато намеря книгите. — Виктор се подчини с радост. Старият котарак се преобърна два пъти в скута му, после се остави да го гали по гърба, като потъркваше доволно мустакатата си буза в корема на Виктор.