Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 25

В другия край на стаята Вернер Стокбридж шепнеше нещо на ухото на жена си. Когато видя Виктор, той се отдели от нея и си запробива път през претрупаната зала, като по пътя потупа по рамото сина си Били. Наведе се над Виктор и каза поверително:

— Ти си точно човекът, който ми трябва. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, господин Стокбридж — съгласи се веднага Виктор, макар тонът му да не беше толкова категоричен.

— Погрижи се известно време за момчетата, моля те! Искам да кажа, че след малко ние се връщаме във фризера за дълбоко замразяване и… и двамата с Мари-Клод искаме да останем насаме за малко, ако разбираш какво имам предвид.

Виктор се изчерви и погледна настрана, защото наистина разбираше.

— Става ли, Вик? — настоя Стокбридж. Виктор кимна, без да вдига поглед. — Тогава дай ни един час. Два ще бъде по-добре… нека са два часа. Много ще съм ти благодарен.

Виктор провери колко е часът на стенния часовник: 19.26. Без много добри чувства, отчасти заради мисълта да прекара два часа с децата на Стокбридж, но главно поради мисълта за онова, което възрастните Стокбридж щяха да правят през тези два часа, той поведе децата към стаята на семейството си и включи машината за обучение.

— Ще ви покажа къде отиваме — обеща им той.

Фреди го погледна стреснато.

— На небето? Искаш да кажеш, че ще умрем? Госпожа Мей каза…

— Няма да умрете и няма значение какво е казала госпожа Мей — сряза го строго Виктор. — Искам да кажа, че ще ви покажа планетите. Вижте — посочи той, когато на екрана се появи една синьо-бяла планета. — Там ще живеем.

— Знам — отвърна отегчено Били. — Наричат я Нюманхоум, но истинското ѝ име е Енки. Тя е също като Земята.

— Не е точно като Земята. Дните са малко по-къси, а годината е много по-къса.

— Глупости — каза презрително Били. — Как може една година да е по-къса от друга година?

— Все пак е така. Там годините са два пъти повече. — Той се зае да им обяснява повече или по-малко успешно, а те най-напред бяха ужасени, после възхитени.

— Два пъти повече рождени дни! — ахна Били.

— Два пъти повече Коледи! — извика брат му. — Покажи ни още планети.

Всъщност те не проявиха голям интерес към малката обгорена Небо толкова близко до Слънцето или далечните Мардук и Нини. А когато им показа тлеещата Нергал, тумбеста и черешовочервена, и им каза, че тя е кафяво джудже, те възразиха.

— Не е кафява — възрази Били. — Червена е.

— Наричат я кафяво джудже. Защото е почти звезда, но не съвсем. Виждате ли — продължи лекцията си той, тъй като само преди няколко дни беше слушал обясненията на баща си — звездите имат ядрена енергия, като бомба.

— Какво е бомба? — попита Били.

— Нещо като двигателя на нашия кораб.

— Глупаво е да я наричат кафява, като е червена — каза Фреди. После внезапно попита: — Ти прегръщал ли си майка ни?

Виктор млъкна, неочаквано почервенял от гняв.

— Какво да съм правил?

— Дали си я прегръщал — настоя Фреди. — Госпожа Мей казва, че момчетата прегръщат големите жени, а ти непрекъснато се влачиш след мама.