Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 22

Виктор предвидливо бе взел дебелия пуловер на майка си, но това не беше достатъчно и сега той трепереше.

Изчисти малко от ледената кора върху прозорчето на един от ковчезите с ръкава на пуловера. Вътре имаше някаква тъмнокожа жена, очите ѝ бяха затворени, а устата отворена, сякаш се канеше да изкрещи. На картата в ъгъла на ковчега пишеше: „Акардо, Елисавета (агроном-селекционер)“. Виктор никога не беше виждал тази жена, нито беше чувал името ѝ. Много вероятно бе тя вече да е била къв фризера, когато родителите му се бяха качили с него на кораба.

Не му се мислеше за нея. Студът ставаше сериозен. „Май ще е по-добре да отида при момчетата“ — помисли си той.

Но когато се обърна да излезе през двойната изолационна врата, чу:

— Какво правиш тук облечен така? Да не си полудял?

Беше Ванда Мей, облечена с кожени дрехи и дебели ръкавици: старите ѝ очи се взираха в него над дебел шал омотан около главата и лицето ѝ. Виктор смутено я поздрави. Не изпитваше голямо желание да види Ванда Мей; стараеше се да я избягва, защото се чувстваше неловко, като знаеше, че тази грохнала развалина някога беше негова енергична партньорка в игрите.

— Е, щом като си тук, можеш да ми помогнеш — каза тя. — Ще трябва обаче да облечеш още нещо. — Отведе го до един завой на коридора, където имаше малък склад, и извади кожено яке като своето, дебели ботуши и мек шлем с топла подплата, който стигна до ушите му. После го хвана да ѝ помага.

Работата ѝ беше да издърпва някои от огромните кристални ковчези от полиците на стената и да ги поставя на определено място в работилницата. Празните не бяха тежки, но помощта на Виктор беше добре дошла.

— Защо правим това? — попита той.

— За хората, които скоро отново ще влязат във фризера — отвърна сърдито Ванда. — Защо, да не би да си много слаб да ми помагаш? Преди да се появиш го вършех самичка, една стара жена като мен! — И наистина работата беше повече неприятна, отколкото тежка. — Онзи там — каза тя и посочи един вече нареден ковчег — беше вашият. На теб и на твоето семейство. Харесаха ли ти всичките години, когато спа там?

Той преглътна и я погледна с неприязън.

— Пак ли ще ни замразят?

— Не веднага, не, не и теб. Точно затова вашият ковчег е най-отдолу. Но не след много, според мен. Този там е за семейство Стокбридж — те се връщат след три дни.

— След три дни?

Тя въздъхна.

— Моят слух трябва да е отслабнал, Виктор, не твоят. Не можеш ли да ме разбереш? Казват, че критичният момент е преминал, така че допълнителните хора могат отново да бъдат замразени. — Тя го погледна, после омекна. — Ах, ти май се разтревожи.

— Ти ме накара да се тревожа!

Тя се усмихна, след това се извини.

— Ако аз се тревожа, това си е моя работа. Не искам обаче да те плаша. Ти вече един път си бил замразяван и си оцелял. Лошо ли беше?

— Не си спомням — отговори Виктор честно. Единственото, което си спомняше, беше, че му биха една инжекция, от която заспа, докато техниците от фризера се въртяха около него успокояващо. От станалото след това съзнанието му не бе възприело нищо.