Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 20

То беше от здрава фина материя, едностранно ламинирано с пластмаса, и беше много леко. Но да бъде разгънато цялото, без да го смъкнат динамичните сили, създавани от двигателите на кораба, се нуждаеше от сериозно укрепване; почти една четвърт от масата му се падаше на подпорите и кабелите, които трябваше да го държат правилно ориентирано (нещо сложно за изчисление, защото натискът върху платното се променяше с квадрата от косинуса на ъгъла между него и източника на фотони, което пък правеше изчислението двойно по-сложно). Въпреки това делът на платното за ускоряването или забавянето на „Мейфлауър“ възлизаше само на малка част от един милиметър за секунда на квадрат.

Но тези малки ускорения (или забавяния) не бяха за пренебрегване, когато трябваше да се приведе един огромен кораб от почти релативистични скорости в почти релативистичен покой, и то точно на мястото, където той трябваше да остане на орбита. Така че променящият се поток фотони от избухналата звезда беше много важен за капитан Бу и всички на кораба.

Капитан Бу не беше винаги така противен. Оказа се, че има слабост към децата — най-малкото когато не са много и не му се пречкат. Той не само не гонеше Виктор от мостика, ами го ѝ поощряваше да ходи там. Търпеше дори и децата на Стокбридж — за кратко, докато не започнеха да се държат лошо, при което Виктор винаги ясно разбираше, че ако децата направят някоя беля, Бу ще държи отговорен него.

Капитан Бу се присъедини към Виктор и двете момчета на гравитационния барабан, смееше се и крещеше, редичката му брадичка се развяваше, а после, когато свършваха огладнели, им даваше бонбони. Миришеха на бадеми. Виктор не ги харесваше, но пък харесваше капитана. Капитан Бу беше много по-добър от машината за обучение в обясняването на нещата (макар че всъщност Виктор беше достатъчно лоялен син да вярва, че не е толкова добър, колкото баща му).

Когато бонбоните свършиха и момчетата станаха по-малко опасни, капитанът показа на Виктор и на момчетата къде точно е всичко.

— Това е моят кораб — каза капитан Бу и постави една лъжица на масата пред себе си, — а чинията на Фреди е звездата, към която сме се насочили, отдалечена на шест точка осем светлинни години. Тя има астрономическо име, но ние я наричаме Слънце. Като онова, което напуснахме. — Той стисна юмрук и го вдигна над масата. — Моята ръка е избухналата звезда, на около пет светлинни години от нас, около четири точка шест от целта на пътуването ни, а тук — друга лъжица — е „Арк“ може би на една десета светлинна година от момента на кацане. Те вече са почувствали радиацията. За тях идва лошо време, скоростите стават критични, но според мен това няма да ги разтревожи много. Те са много по-далеч от избухналата звезда, отколкото от новото Слънце.