Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 14

По-късно, докато начумереният „любимец“ на Мари-Клод Стокбридж Виктор играеше с децата, една силно хвърлена топка се блъсна в ъгъла на коридора и удари един работник от поддръжката в лицето, Виктор си спомни какво беше казал на баща си.

— Достатъчно игра — заповяда той. — Искам да ви покажа нещо.

— Какво? — попита Фреди, докато се бореше да вземе топката от брат си.

— Ще видите. Хайде.

Родителите му бяха на работа, така че малката стая беше свободна. Когато Виктор включи екрана и намери менюто за наблюдаване в реално време на вътрешността на кораба, братята Стокбридж като по чудо бяха приемливо тихи.

Трябваше малко да се порови в менюто преди да може да покаже желания изглед, но накрая го намери.

„Ню Мейфлауър“ беше хитро проектиран кораб. Би могъл да се върже с конец — никога нямаше да развие достатъчно сила, за да се разпадне — и конструкторите всъщност го бяха направили почти така. Модулите и възлите му бяха произволни, неправилни обекти, но на екрана ясно се виждаше огромното светлинно платно, наполовина спуснато.

Дори малките деца знаеха за това платно. Пътуването от една звезда до друга изискваше огромни количества енергия. Двигателите с антиматерия не бяха достатъчни. Излизането от гравитационната обвивка на Слънцето бе станало с помощта на светлинно платно, което използуваше безкрайния поток от фотони. Сега то беше наполовина спуснато, за да може светлината от новата звезда да помогне за намаляване на скоростта на кораба. Платното се развяваше като фино сребърно жабо.

— Погледнете го — нареди им той.

— Кофти е — каза Фреди.

— Ти си кофти — викна Били. — Дай си ми топката!

— Дай му я де — озъби се Виктор.

— Не е негова.

— Моя е.

— Не, моя е, защото ти я изгуби и аз я намерих. Който я намери — негова си е.

— Не е у мен — излъга Фреди, скри топката зад гърба си и се премести зад Виктор. — Вкъщи е.

— Не е вкъщи! Виждам я…

— Ще престанете ли да се карате за тази скапана топка? — изрева Виктор. — Оставете ме да ви покажа къде отиваме.

— Не искам да гледам къде отиваме! — изхленчи Били, но Виктор вече настройваше образа. Сега той беше точно по зрителната линия — към „кърмата“ на кораба, естествено, защото „Мейфлауър“ отдавна се беше завъртял така, че тягата на основните двигатели да го забавя. Картината не беше много добра. На екрана около краищата на звездите се виждаха ярки цветове с десет хиляди или повече нюанси от огненочервено и бяло до тъмносиньо и призрачно-мъглявото на Млечния път. Но центърът на картината не беше много ясен. Оптическите датчици срещу претоварване затъмняваха горящата звезда достатъчно, за да могат другите да се виждат, но йонната мъгла, която струеше от дюзите на двигателя, замъгляваше всичко. Включително звездата, към която пътуваха.

— Ето я — каза Виктор. — Точно под онази ярката.

— Не мога да я видя — изхленчи Били. — Искам кока-кола.

— Какво искаш?

— Кока-кола. Напитка. Видях я по телевизията. Искам.

— Нямам — отвърна Виктор, — а и ако ти дам, майка ти сигурно ще… о, Господи!