Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 12

Макар че Виктор не желаеше нищо лошо на Вернер Стокбридж, една от неговите най-големи мечти наяве (а понякога и насън) беше как съпругът на Мари-Клод губи силата си за възпроизвеждане — беше научил, че такива неща понякога се случват с мъжете и разглеждаше това като потенциална възможност за себе си. В края на краищата всички знаеха, че когато корабът се приземи, задължение на всички е да имат деца. Много деца — планетата трябва да бъде населена, нали? Лишен от способност да участва в този процес, Вернер Стокбридж сигурно щеше да приеме необходимостта жена му от време на време да забременява, а кой друг би могъл да върши тази работа по-добре от младия добър приятел на тяхното семейство (но дотогава, с малко късмет, не толкова млад, за да не може да се справи с тази задача) Виктор Сорикейн?

Някои от подробностите във фантазията на Виктор бяха доста мъгляви. Но важните моменти от тази фантазия дойдоха по-късно. В края на краищата господин Стокбридж беше много по-стар от жена си — тридесет и осем срещу нейните двадесет и пет — а на двадесет мъжете бяха на върха на сексуалната си сила. (Виктор знаеше много за биологията на възпроизводство. Машината за обучение не винаги го разочароваше.) След тази възраст силата на мъжете постепенно намаляваше, докато на жените с всяка година нарастваше. Виктор се утешаваше с факта, че разликата от тринадесет години между Мари-Клод и нейния съпруг е същата както между нея и него, само че в обратна посока. Така че (Виктор пресметна, докато галантно придружаваше Мари-Клод до стаята, където спяха съпругът и синовете ѝ) след няколко години, например седем, той щеше да е на деветнадесет, а тя на не повече от тридесет и две — най-вероятно най-добрата възраст за двамата, докато старият Вернер Стокбридж щеше да е на четиридесет и пет и определено излизащ, макар и не напълно излязъл от най-добрата си форма…

Той се обърна и я погледна.

— Какво?

Мари-Клод му се усмихна.

— Стигнахме, Виктор. Знам колко досадни могат да бъдат тези две малки чудовища. Благодаря ти! — Тя се наведе и го целуна по бузата преди да изчезне в общата семейна стая.

Разбира се, това с нищо не можеше да помогне. Оттогава Виктор упорито се грижеше за двете зверчета на семейство Стокбридж независимо колко непоносими ставаха. А те наистина можеха да бъдат непоносими. Когато се събудиха от следобедния си сън, той организира гоненица на гравитационната пътечка с надеждата да се изморят. Тъй като не се измориха, ги заведе да разгледат кораба. Когато дойде време да си лягат, разбра, че е дошло и неговото време за сън — никога дотогава не си беше давал сметка колко уморителна за един възрастен или във всеки случай почти възрастен като него, може да е грижата за малки деца.

Събуди се като чу родителите му да го викат.

— Реших, че най-после всички можем да закусим заедно — каза майка му и се усмихна. — Нещата почти се нормализират.

Закуската не беше различна от никое друго хранене, само дето имаха овесена каша вместо яхния, но атмосферата беше различна. За пръв път от размразяването баща му беше спокоен.