Читать «Планетата в края на времето» онлайн - страница 13

— Горенето на звездата затихва — каза той. — Наблюдаваме я внимателно. Има нещо странно в това.

Виктор имаше разрешение винаги да иска обяснения.

— В какъв смисъл, татко? — попита той и се приготви за един от онези чудни разговори между баща и син, които си спомняше от едно време. Баща му беше от онези безценни родители, които не мислеха, че на малките деца трябва винаги да се казва: „Ще разбереш, когато пораснеш“. Пал Сорикейн винаги обясняваше нещата на сина си. (Същото правеше и Амелия Сорикейн-Мемел, но за други неща, които за Виктор не бяха толкова интересни.) Някои от нещата, които Пал обясняваше, когато го завиваше вечер в леглото вместо да му разказва глупави детски приказки за трите мечета, бяха за Големия взрив, за цикъла водород-хелий, който правеше звездите да горят и галактиките да стареят, за безкрайността на разширяващата се Вселена. Разбира се, Амелия също знаеше интересни неща, които можеше да разказва, но нейната специалност беше физиката и механиката. Неща като ентропия и ефективност на цикъла на Карно на топлинните машини не бяха толкова интересни за едно дете като разказите за звездите, сред които се носеха.

Този път Виктор беше разочарован. Всичко, което баща му каза, беше:

— Не прилича на никой от известните профили на избухнали звезди. Трябва да е нова, но е странна. От нея струят два големи потока. Изпратих доклад до Международното астрономическо дружество… кой знае, те може дори да я кръстят на мое име като нов клас астрономически обект!

— Трябва да го направят — каза решително Виктор, доволен, че баща му също изглежда доволен — почти толкова доволен, колкото и озадачен. Но баща му поклати глава.

— Не забравяй, че ще минат двадесет години, докато получат съобщението, и още двадесет преди да го признаят. Във всеки случай, изглежда, ще можем да се справим с навигацията.

— Може би — каза майката на Виктор.

— Да, може би — съгласи се баща му. — Винаги има едно „може би“. — Той отмести празната чиния и отпи голяма глътка кафе, което си позволяваше всеки ден. Петият помощник Пал Сорикейн беше закръглен синеок мъж с весел нрав. И често се усмихваше. Сега се усмихна с шеговито извити устни за подчертаване на казаното „може би“. После приглади ниско подстриганата си светла коса и погледна великодушно сина си.

— Мари-Клод казва, че си любимец на децата ѝ.

Виктор вдигна рамене и се наведе над чинията си.

— Правиш ѝ добро впечатление, нали? — подхвърли баща му и се усмихна. — Не искам да кажа, че те обвинявам за това.

— Пал! — предупреди го жена му.

Сорикейн омекна.

— Исках само малко да те подразня, Вик — извини се той. — Не се засегна, нали? Във всеки случай мисля, че след ден-два отново можем да бъдем дълбоко замразени. Така че ако има нещо, което искаш специално да направиш на кораба…

Виктор погледна недоумяващо.

— Какво може да се прави на кораба?

— Не много — съгласи се Пал Сорикейн. — Все пак… разгледа ли го добре? Много се е променил от времето, когато тръгнахме, разбираш ли. И никога вече няма да го видиш такъв.