Читать «Илюзии» онлайн - страница 9

Успявам да вдигна до половината своенравното странично стъкло и избърсвам капчиците влага от предното. Сега снегът като че не е толкова обилен. Развиделява се. Поглеждам часовника си. Разполагам с около час, а ми остава да измина само четирийсет и пет километра.

В девет без пет вече шофирам по калдаръмените улици на Невер, над които сякаш надвисват средновековни каменни къщи, укрепени с дебели дървени греди. Когато се озовавам пред гарата, паркирам колата и поглеждам часовника на фасадата на сградата. Подранил съм с петнайсет минути, оказва се, че ръчният ми часовник малко избързва.

Влизам в ресторанта и си поръчвам кафе и кроасан. Плащам на бара и сядам на една маса. Наоколо се разнася невъобразим шум; цяла група френски юноши, издокарани със сака и вратовръзки с училищната емблема, нарамват ските и туристическите си екипировки, подготвяйки да се качат на влака, с който според очакванията ми ще пристигнат Бен и Лорета.

От миризмата на кафето ми се повдига и след първата глътка хуквам да търся тоалетната. Влизам в тясното помещение, където има мивка с огледало над нея и две тоалетни кабини, предназначени за представителите и на двата пола. Влизам и установявам наличието на тоалетна чиния. Вътре е тъмно, но си казвам, че по френски маниер осветлението се включва след завъртане на резето на вратата. Резето е точно каквото предполагах, ала след завъртането му в кабинката продължава да цари мрак. Открехвам вратата, за да се ориентирам за местоположението на тоалетната чиния, хартията, казанчето (снабдено с верижка), хартиените кърпи (някак влажни при докосване). Сграбчвам няколко, оглеждам се за последен път и понечвам да затворя вратата.

От другата кабинка излиза жена с кожено палто и приглажда с ръка добре подстриганата си коса. Питам се дали в онази тоалетна има осветление, обмислям дали да не се стрелна в празната кабинка, но накрая побеждава кавалерството (или свянът), затварям вратата и се усамотявам в мрака.

Когато свършвам и се преборвам с различни копчета, ципове и закопчалки, посягам да отключа вратата. Над бельото съм навлякъл дълги гащи и скиорска грейка; нося две фланели с дълги ръкави, едната ватирана и гарантираща защита от полярен студ (ала не успяваща да ме предпази от студа в нашата долина), пуловер и яке. В мрака не успявам да дръпна ципа на якето.

Когато излизам, с облекчение установявам, че общото помещение е празно. Според току-що сверения ми часовник разполагам с пет минути до пристигането на влака. Заставам пред умивалника и надничам в огледалото. Ярката неонова лампа осветява мръсното ми лице — невероятно е колко съм успял да се изцапам преди да тръгна от мелницата. Опитвам се да се изтрия с нечистата ми носна кърпа. Новите ми и скъпи обувки с дебели подметки са покрити с кал от локвата пред гаража. Прекарвам треперещите си пръсти през побелялата си коса, която е щръкнала във всички посоки. Мразя, когато съм нервен и то толкова, че ръцете ми треперят. Имам чувството, че напоследък ми се случва все по-често.