Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 56

Струваше ѝ се, че се намира в катедрала – ако самата земя можеше да сътвори катедрала, обливайки камъка със сълзите на водата в течение на хиляди години. Оказа се в огромна естествена пещера, която се извисяваше над главата ѝ в почти съвършен готически свод. Сталагмитите, стари като света, бяха изваяни като колони с формата на зверове, а канделабрите висяха толкова високо, че приличаха на съзвездия. Във въздуха се носеше тежък аромат на билки и сяра, а между колоните се виеше дим, който ветрецът, пропускан от невидими отвори в стените на пещерата, разчепкваше на малки снопове.

А под всичко това, там, където Бримстоун и Туига сега крачеха из дългия неф на катедралата, вместо молитвени пейки, имаше каменни маси – огромни като побити камъни, за чието пренасяне тук сигурно са били нужни слонове. Всъщност самите те бяха достатъчно големи, за да поберат слон и една от тях наистина изпълняваше такава функция.

Слон, излегнат върху масата.

О... не. Това не беше слон. С ноктести лапи и ужасяваща глава на огромна мечка гризли с бивни, това беше нещо съвсем различно. Химера.

Мъртва химера.

Върху всяка от масите, а те бяха десетки, лежеше по една мъртва химера. Десетки. Блуждаещият поглед на Кару прескачаше от маса на маса. Нито едно от мъртвите тела не си приличаше с друго. Някои от тях притежаваха отделни човешки черти, глава или торс, но това не се отнасяше за всички. Имаше маймуна с лъвска грива; подобно на игуана създание, толкова огромно, че можеше да бъде наречено единствено дракон; глава на ягуар върху голото тяло на жена.

Бримстоун и Туига вървяха между тях, докосваха ги, изучаваха ги. Задържаха се най-дълго край един човек.

Той също беше гол. За него Кару и Зузана биха се изказали със самодоволната усмивка на ценители, че е "физически образец". Широките рамене преминаваха в тесен таз, набразден от мускули корем, които Кару разпознаваше по грубото им описание от уроците по рисуване. Върху мощните му гърди имаше мъх от чисто бели косми, косата на главата му, която се стелеше дълга и копринена върху каменната маса, също беше бяла.

Над него висеше плътен облак тамян. Идваше от нещо като богато украсен сребърен фенер, окачен на кука над главата му, който изпускаше равномерен дим. "Кандилница", помисли си Кару, като онези, които размахват по време на католическите меси. Бримстоун положи ръка върху гърдите на мъртвеца и я задържа там за миг с чувство, което Кару не успя да разгадае. Привързаност? Тъга? Когато двамата с Туига продължиха по-нататък сред сгъстяващите се сенки в другия край на нефа, тя изпълзя от укритието си и приближи масата.

Отблизо вече разбра, че бялата коса стои неестествено на мъжа. Той беше още млад, а лицето му – незасегнато от бръчки. Притежаваше голяма красота, макар смъртта да беше превърнала лицето му във восъчна и безизразна маска, заради която изглеждаше някак не съвсем истински.