Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 55

Имаше още един свят.

Друг свят.

Каквито и догадки да правеше за онова, което се крие зад другата врата, такова нещо никога не ѝ беше минавало през ум: отделен свят, със своите планини, континенти, луни. Главата ѝ и без това се маеше от загубата на кръв, но от това откритие тя направо залитна. Наложи се да се вкопчи в решетката на прозореца.

Тогава чу гласовете. Съвсем наблизо. И много познати. Цял живот се беше вслушвала в приглушеното им мърморене, докато обсъждаха зъбите, долепили толкова различни една от друга глави. Това бяха гласовете на Бримстоун и Туига, които наближаваха зад ъгъла.

– Ондин доведе Тиаго – тъкмо казваше Туига.

– Глупак – пое си шумно въздух Бримстоун. – Какво си мисли – че армията може да се лиши от него във времена като днешните? Колко пъти съм му казвал, че не е работа на един генерал да се бие на бойното поле.

– Ти си виновен да не знае що е страх – натърти Туига, на което Бримстоун само изсумтя и този звук се разнесе опасно близо.

Кару едва не изпадна в паника. Очите ѝ се стрелнаха назад към вратата, откъдето беше дошла. Едва ли би успяла да я стигне навреме. Вместо това, тя се сви в нишата на прозореца и замръзна неподвижно.

Двамата минаха на педя от нея, достатъчно близо да ги докосне. Кару се изплаши, че ще влязат в дюкянчето и ще затворят вратата след себе си, оставяйки я в капана на това странно място. За малко да извика подир тях, за да ги спре, но те подминаха вратата. Паниката я напусна. Но в нейния смут се промъкна и още нещо: гняв.

Гняв, заради дългогодишно пазените тайни, сякаш не беше достойна да ѝ бъдат доверени дори най-прости факти за собственото ѝ съществуване. Гневът ѝ вдъхна дързост и тя реши да научи колкото се може повече, докато е тук. Подозираше, че никога повече няма да ѝ се удаде такъв шанс. Ето защо, когато Бримстоун и Туига свърнаха към стълбището, тя ги последва.

Това беше стълба в кула, която се виеше спираловидно надолу. От слизането главата на Кару се замая: надолу, завой, надолу, завой, напълно хипнотизиращо, докато накрая не ѝ се стори, че е попаднала в някакво чистилище и това слизане по стълбите ще трае вечно. Отначало в стените на кулата се виждаха бойници, но после и те изчезнаха. Въздухът наоколо стана студен и застоял и на Кару ѝ се стори, че са под земята. Вече дочуваше само откъслечни думи от разговора на Бримстоун и Туига и не можеше да разбере за какво си говорят.

– Скоро ще имаме нужда от още тамян – Туига.

– Скоро ще се нуждаем от много от всичко. Такова нападение не е имало от десетилетия – Бримстоун.

– Мислиш ли, че държат града под око?

– А кога не е било така?

– Колко време – попита Туига с разтреперан глас – може да им устоим?

Бримстоун:

– Не знам.

В мига, когато Кару си мислеше, че не би понесла още един завой, стигнаха дъното. Тук вече стана интересно.

Наистина интересно.

Стълбището ги изведе в просторна кънтяща зала. Наложи се Кару да изостане още повече, за да е на сигурно разстояние от Бримстоун и Туига. Щом чу гласовете им да се отдалечават, заглъхващи в огромното пространство, което ги погълна, тя се промъкна подир тях.