Читать «Сетаганда» онлайн - страница 38

Независимо от стила, полъхът на аристократичния упадък се забелязваше навсякъде. Следите се виждаха на различни места — неремонтирани врати и стени, занемарени и избуяли храсти; три четвърти от имението беше тъмно и явно необитаемо.

— Воробьов поръча на хората от ИмпСи в посолството да проучат лорд Йенаро — каза Майлс. — Дядо му, провалил се гем-генерал, му оставил къщата, но не и средства да я поддържа — капиталите му били изчерпани. Йенаро е собственик от четири години. Движи се с артистична компания от млади безработни гем-лордове, така че дотук нещата съвпадат с онова, което знаем. Но онова, което видяхме в залата на марилаканското посолство, е първата скулптура, правена някога от Йенаро. Доста добро начало, а?

— Щом мислиш, че е било капан, защо се мъчиш да налетиш на друг?

— Без риск няма награда.

— Каква награда имаш предвид?

— Истина. Красота. Кой знае? От посолството проверяват и работниците, които са построили скулптурата. Смятам, че това ще даде някакъв резултат.

Поне можеше да използва цялата машинария на ИмпСи. Майлс нито за миг не забравяше устройството, което носеше във вътрешния си джоб. Беше носил тайно Великия ключ през целия ден, по време на обиколката на града и на безкрайния фестивал за класически сетагандански танци. Фестивалът се провеждаше със специален императорски указ в чест на посланиците. Но хоут Райън Дегтиар така и не изпълни обещанието си да се свърже с него. Ако нещата останеха така до утре… От друга страна, Майлс все повече съжаляваше, че не е уведомил местните служители на ИмпСи още от самото начало. Но ако го беше направил, щяха да го отстранят от решаването на този малък проблем; решенията щяха да се взимат на по-високи нива, извън неговия контрол. „Ледът е тънък. Не искам никой по-тежък от мен да се разхожда по него.“

Портиерът ги въведе в приглушено осветено фоайе, където бяха посрещнати от домакина. Йенаро беше облечен в тъмни одежди, които приличаха на онези, които носеше на приема в марилаканското посолство. Иван беше безупречен в зелената си униформа. Майлс се беше спрял на най-официалната черна униформа на рода. Не беше много сигурен как Йенаро ще интерпретира това послание — като чест, като напомняне („Аз съм официален пратеник“) или като предупреждение („Не ми се изпречвай на пътя“). Но беше сигурен, че Йенаро надали ще пропусне някой нюанс.

Йенаро погледна към черните му ботуши и попита загрижено:

— Краката ви по-добре ли са, лорд Воркоеиган?

— Много по-добре, благодаря ви — стегнато се усмихна Майлс в отговор. — Със сигурност ще оживея.

— Много се радвам. — Високият гем-лорд ги поведе навътре и надолу по няколко стъпала към голяма полукръгла зала, заобиколена от градината като полуостров, сякаш къщата беше подложена на някакво ботаническо нападение. Мебелите в помещението бяха разностилни, явно стари, но това не беше заради самия дизайн. Все пак ефектът беше приятен. Светлината тук също беше приглушена, сякаш за да скрие упадъка. Около дузина гости вече бяха тук, пиеха и разговаряха. Мъжете бяха повече от жените. Двама бяха с изцяло изрисувани лица, повечето се придържаха към младежката мода, а най-радикалните се бяха задоволили само с лек грим. Йенаро представи екзотичните гости. Майлс не беше чувал, нито учил за никой от тях, въпреки че един му беше представен като племенник на човек от сетаганданския Генералния щаб.