Читать «Сетаганда» онлайн - страница 157

— Да… — намръщи се Ворийди. — А за какво си говорехте миналата нощ със сетаганданците, след като двамата с лорд Ворпатрил бяхме изведени?

— Нищо. Не ми зададоха нито един въпрос — Майлс мрачно се усмихна. — Точно в това е красотата, естествено. Да видим дали вие ще успеете да докажете обратното, полковник. Просто опитайте. Аз ще гледам.

След дълго мълчание Ворийди бавно кимна.

— Разбирам.

— Благодаря ви, сър — пое си дъх Майлс.

Бенин ги придружи до Южната порта и се сбогува с тях.

Ета Сета IV се смаляваше в далечината, макар и не толкова бързо, колкото му се искаше на Майлс. Той изключи монитора в каютата си и отгриза още едно парче от дажбата си концентрирана храна. Надяваше се да заспи. Носеше широката си раздърпана черна униформа. Без никакви ботуши. Размърда пръстите на краката си, наслаждавайки се на необичайната свобода. Ако имаше късмет, щеше да изкара следващите две седмици бос. Сетаганданският Орден за заслуги висеше над главата му — полюляваше се леко на разноцветната си лента и слабо проблясваше.

От вратата на каютата се дочу познатото двойно почукване. За момент му се прииска да се престори на заспал. След това въздъхна и се повдигна на лакът.

— Влез, Иване.

Иван също се беше освободил колкото се може по-бързо от стегнатата си униформа и беше надянал широките си всекидневни дрехи. И масажиращи чехли, ха-ха. Държеше куп цветни листа.

— Просто исках да ти ги покажа. Един от чиновниците на Ворийди ми ги даде точно преди да тръгнем от посолството. Всичко, което пропускаме тази вечер и следващата седмица. — Той включи дезинтегратора на стената. — Лейди Бенело — един жълт лист изчезна в процепа. Появи се зелен. — Лейди Арвин. — Изчезна и той, за да бъде сменен от тюркоазен. Майлс можеше да усети парфюма. — Невероятната Веда…

— Разбирам намека ти, Иване — изръмжа Майлс.

— И храната — въздъхна Иван. — Защо ядеш тази гадост? Дори на един куриерски кораб могат да се справят по-добре!

— Исках нещо чисто.

— Разстройство, а? Стомахът ти пак ли е разстроен? Надявам се, че нямаш кръвоизлив.

— Само в мозъка. Всъщност какво искаш?

— Дойдох да споделя колко съм покварен от упадъчния сетагандански лукс. Направо ми се иска да се подстрижа за монах. Е, поне през следващите две седмици ми е в кърпа вързано. — Погледът му се спря върху Ордена за заслуги, който бавно се въртеше на лентата си. — Искаш ли да го пусна в дезинтегратора вместо теб? Ето, сега ще те отърва от него… — И посегна да го сграбчи.

Майлс скочи като невестулка, която брани бърлогата си.

— Няма ли да се разкараш оттук!

— Ха! Знаех си, че тази играчка значи за теб много повече, отколкото твърдеше пред Ворийди и Воробьов — тържествуващо възкликна Иван.

Майлс скри ордена под дюшека си.

— Спечелих си го. С риск за живота си. — Иван се ухили, спря да се върти около него и се отпусна в единствения стол в каютата.

— За това си мислех — продължи Майлс. — Какво ли ще стане, ако след десетина-петнадесет години изляза от тайните служби и се прехвърля в действащата армия. Ще имам повече практически опит от всеки друг бараярски войник от моето поколение, а останалите офицери дори няма да подозират за това. Всичко е засекретено. Ще си мислят, че съм прекарал последното десетилетие в мотаене нагоре-надолу из космоса. Как ще имам авторитет пред една шайка провинциални простаци като тебе? Жив ще ме изядат.