Читать «Малки богове» онлайн - страница 6

Отразената слънчева светлина грееше върху и по десетките хиляди убедени вярващи, които се трудеха долу за още по-голямата слава на Великия Бог Ом.

Най-вероятно никой не знаеше точно колко бяха те. Някои неща притежават способността да стават критични. Със сигурност имаше само един Ценобиарх, Върховният Йам. Това беше сигурно. И шест Протосингели. И трийсет по-малки Йами. Като и стотици епископи, дякони, протодякони и свещеници. И послушници, като плъхове в склад за зърно. А така също и занаятчии, скотовъдци, палачи, хермафродити…

Без значение какво можеше да прави човек, за него винаги можеше да се намери място в Цитаделата.

А ако това, което му се удаваше, се заключаваше в умението да задава неподходящи въпроси или пък да губи праведните битки, това място можеше да се окаже просто пещите на пречистването или пък ямите на справедливостта на Квизицията.

Място за всеки. И всеки на мястото си.

Слънцето печеше върху градината на храма.

Великият Бог Ом се опита да остане в сянката на листата на пъпеша. Може би тук беше в безопасност, тук, между тези стени и заобиколен отвсякъде с молитвени кули, но човек не можеше да бъде прекалено внимателен. Веднъж вече бе имал късмет, но щеше да е прекомерно да очаква отново да му провърви.

Проблемът да си бог е в това, че няма на кого да се молиш.

Той запълзя целеустремено напред към стареца, който ровеше в торта, докато след доста усилия прецени, че е на достатъчно разстояние, за да го чуят.

И заговори той така:

— Ей, ти!

Отговор не последва. Нямаше ни най-малък признак, че нещо е било чуто.

Ом побесня и превърна Лу-Тце в нисш червей в най-дълбоката помийна яма на ада, а след това побесня още повече, когато старият мъж продължи кротко да си копае.

— Дяволите на вечността да напълнят живите ти кости със сяра, дано! — изкрещя той.

Това не промени кой знае какво.

— Глухо старо копеле — измърмори Великият Бог Ом.

Или може би, имаше някой, наистина знаещ всичко, което трябваше да се знае за Цитаделата. Винаги се намира някой, който събира знания, не защото това много му харесва, а по същия начин, по който свраката събира всичко, което блести, или пък ручейникът събира парченца клонки и камъчета. И винаги се намира някой, който трябва да свърши всички онези неща, които трябва да се свършат, но които хората по-скоро биха предпочели да не правят, или, дори, да не признаят, че съществуват.

Третото нещо, което хората забелязваха у Ворбис, беше височината му. Той беше висок доста над шест стъпки, но кльощав като клечка, като човек с нормални пропорции, когото някое дете е моделирало от пластелин и след това го е разточило.

Второто нещо, което хората забелязваха у Ворбис, бяха очите му. Предците му бяха произлезли от едно от вдън-пустинните племена, които бяха развили странната особеност да имат тъмни очи — не само с тъмни зеници, но с почти черна очна ябълка. Затова беше много трудно да се каже накъде гледа. Беше като чели си е сложил слънчеви очила под кожата.

Но първото нещо, което забелязваха, беше черепът му.