Читать «Малки богове» онлайн - страница 160

Беше затъмнено от главата на Ворбис.

— Горещо ли ти е вече, Брута — попита дяконът.

— Топло.

— Ще стане още по-топло.

В тълпата настъпи объркване. Някой крещеше. Ворбис не му обърна внимание.

— Нищо ли не искаш да кажеш? — попита той. — Не можеш ли да измислиш поне проклятие? Поне проклятие?

— Ти никога не си чувал Ом — каза Брута — Ти никога не си вярвал. Никога през живота си не си чул гласа му. Единственото, което си чувал, с било ехото в собствената ти глава.

— Наистина ли? Но аз съм Ценобиархът и ти ще изгориш за измяна и ерес — каза Ворбис. — Достатъчно за Ом, може би?

— Ще има справедливост — каза Брута. — Ако няма справедливост, нищо няма.

Той долови мъничък глас в главата си, още твърде слаб, за да може да различи думи.

— Справедливост? — каза Ворбис. Тази мисъл изглежда го разяри. Той се завъртя към тълпата епископи. — Чухте ли го? Справедливост щяло да има? Ом е отсъдил! Чрез мен! Това е справедливостта!

На слънцето сега се появи прашинка, която се ускоряваше към Цитаделата. А малкото гласче казваше ляво, ляво, ляво, горе, горе наляво, надясно, малко нагоре наляво… Купчината метал под него ставаше неудобно гореща.

— Той идва — каза Брута.

Ворбис махна с ръка към огромната фасада на храма.

— Хората са построили това. Ние построихме това — каза той. — А какво е направил Ом? Ом идва? Да дойде! Да отсъди между нас!

— Той идва сега — повтори Брута. — Бог.

Хората погледнаха неспокойно нагоре. Настъпи онзи момент, онзи един-единствен момент, когато светът стаява дъх и противно на всякаква логика, очаква чудо.

… горе вляво сега, като кажа три, едно, две, три…

— Ворбис? — дрезгаво изграчи Брута.

— Какво? — сряза го дяконът.

— Ти ще умреш.

Това не беше дори и шепот, но той отскочи от бронзовите врати и се понесе из Мястото…

Накара хората да почувстват безпокойство, макар че не можеха да кажат защо.

Орелът се спусна над площада, толкова ниско че хората се наведоха. После прескочи покрива на храма и се изви нагоре към планините. Наблюдаващите си отдъхнаха. Беше само един орел. За един миг там, само за един миг…

Никой не видя миниатюрната прашинка, която се премяташе надолу от небето.

Не вярвайте на боговете. Но може да вярвате в костенурки.

Усещане за бурен вятър в мозъка на Брута и един глас…

… окопелекопелекопелепомощагххоненененеагххкопелененеаагхх…

Дори и Ворбис се овладя. Това беше продължало само един миг, в който видя орела — но, не…

Той протегна ръце и се усмихна блажено към небето.

— Съжалявам — каза Брута.

Един-двама души, които наблюдаваха Ворбис отблизо, казаха по-късно, че е имал време точно колкото да смени изражението си, преди едно кило костенурка, движеща се със скорост три метра в секунда, да го фрасне между очите.

Това беше Откровение.

А то причинява нещо на хората, които гледат. Като начало, кара ги да вярват с цялото си сърне.