Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 23

— Очакване. — Думата се изплъзна от езика на Перин преди да успее да я спре и когато Моарейн го погледна, той съжали, че не може да я върне.

— Да — каза тя. — Очакване. Погрижи се тази нощ стражите ти да са нащрек, Юно, — Не беше нужно да съветва мъжете да спят оръжията си подръка — шиенарците го правеха винаги. — Лек сън — добави тя към всички, сякаш изобщо имаше някаква възможност това сега, и тръгна към колибата си. Лан се позабави, за да изгълта три блюда варено, после забърза след нея и нощта го погълна.

Очите на Перин блеснаха златни след отдалечаващия се в мрака Стражник.

— Лек сън — промърмори той. От миризмата на сготвеното месо изведнъж му се догади. — Аз третата смяна ли поемам, Юно? — Шиенарецът кимна. — Тогава ще се опитам да последвам съвета й. — Други мъже идваха към огньовете и тихото им мърморене го последва нагоре по склона.

Имаше си своя колиба — висока едва колкото да може да се изправи в нея, процепите между фенерите бяха запълнени с кад. Грубо ложе, застлано с борови клонки, заемаше почти половината място. Този, който бе разседлал коня му, беше прибрал и лъка му зад вратата. Перин закачи на една кука колана си заедно със секирата и колчана, след което се съблече и затрепери. Нощите бяха студени, но пък студът не му позволяваше да заспи дълбоко. Защото тогава го спохождаха сънища, от които не можеше лесно да се отърси.

Завит с едничкото одеяло, той лежеше, взираше се в тавана и трепереше. А после дойде сънят и с него — сънищата.

Глава 4

Спящи сенки

Въпреки огъня, пращящ в каменната камина, в странноприемницата беше студено. Перин потри длани над пламъците, но не можа да ги стопли. И все пак в студа се долавяше някакъв странен уют, сякаш бе някакъв щит. Щит срещу какво? Нещо измърмори в съзнанието му, сумрачен звук, едва-едва доловим, драскащ, за да се промъкне навътре.

— Е, значи все пак ще се откажеш. За теб това е най-доброто. Ела. Седни, ще поговорим.

Перин го погледна. Кръглите маси, пръснати из помещението, бяха празни, с изключение на самотния мъж, седнал в един ъгъл сред сенките. Останалата част изглеждаше някак си в мъгла, по-скоро като представа, особено нещата, към които не поглеждаше пряко. Той пак се обърна към огъня, който сега гореше в тухлено огнище. Странно защо всичко това изобщо не го притесни. А трябваше да го притесни. Но не можеше да определи защо.

Мъжът му даде знак и Перин се приближи до масата му. Квадратна маса. Всички маси бяха квадратни. Намръщен, той протегна пръст, за да докосне плота на масата, но бързо дръпна ръката си. В този ъгъл на помещението нямаше никакви светилници и въпреки осветлението навсякъде другаде мъжът и неговата маса почти се сливаха със сумрака.

Имаше чувството, че познава този човек, но чувството бе съвсем смътно. Човекът беше четиридесет и няколко годишен, с благородна осанка и твърде добре облечен за селски хан — в тъмно, почти черно кадифе, снежнобели дантели падаха от яката и маншетите му. Седеше някак вдървено, като от време на време слагаше длан на гърдите си, сякаш от движението го болеше. Тъмните му очи бяха приковани в лице Перин, приличаха на блестящи точици сред сенките.