Читать «Ченге втора употреба» онлайн - страница 5

Ранна слънчева сутрин в късното лято. Чаша кафе в бюфета ме предпазва от изкушението да заспя, както седя на стола. Умирам за сън. Това е единственото чувство, което изтласква от съзнанието ми всякакви разсъждения за близкото бъдеще.

Допускам, че в полубудно състояние съм излязъл от бюфета, залепил съм се до някакъв шофьор на камион и съм измолил да ме откара до града. Споменът ми за следващите минути е доста смътен. Шофьорът е някакъв тип на средна възраст, навярно доста общителен, макар да долавям само отделни фрази от монолога му:

— Хубаво е да се връщаш от чужбина, а?

— Така е — кимам.

— Но още по-хубаво е да заминаваш.

Не знам какво друго казва, понеже отново задрямвам. Събуждам се, когато усещам, че ме тупа по рамото:

— Ставай, приятел, съмна се! Аз съм до тук. Слизам. Човекът ми подава куфарчето и прави знак към мигащия светофар.

— Ей там е спирката на автобуса.

Продължителното висене на спирката и блъсканицата в претъпкания рейс ми помагат да се разсъня. Трябва най-първо да се обадя в службата, после ще спя — казвам си, като слизам. Работният ден вече е почнал, но изглежда закъснелите за работа са повече от редовните, понеже улиците са пълни с народ.

Ето го и министерството. Голямата бяла сграда със строги очертания и с каменния лъв пред входа, като страж на реда и сигурността. Винаги съм се питал защо този свиреп лъв се е наежил точно в посока към „Граф Игнатиев“. Навярно очаква тъкмо оттам да се появи неприятелят. Подминавам благородното животно и се отправям към служба „Пропуски“ на отсрещния тротоар.

— При генерал Пеев — съобщавам на гишето. Дежурният, вместо да попита „за кого да доложа?“, ме поглежда безучастно.

— Пеев го няма.

— Тогава — заместникът.

— Няма заместник.

— Все пак, кой е в отдела?

— Не мога да знам.

Любопитството ми изглежда го отегчава. И за да изпревари следващия въпрос, промърморва:

— Освободете гишето. Тук не е „Гара — Справки“.

Всичко това звучи доста тъпо. Но всяко зло за добро. Сега поне мога с чиста съвест да се прибера и да се наспя, а за останалото — нов ден — нов късмет. Добре поне, че квартирата ми е само на няколко крачки оттук. Още преди много години министерството се беше погрижило да освободи голяма част от жилищата в околните сгради, за да настани там свои хора. Обичайна предвидливост, за всеки случай. Бях един от щастливците, удостоен с апартамент. Вероятно понеже бе едностаен. Колегите ми бяха все семейни хора и претендираха поне за двустайни.

Квартирата ми е на най-горния етаж, сградата няма асансьор. Това ми помага напълно да се разсъня. Същият ободряващ ефект има и откритието, че ключът ми не влиза в ключалката. Опитвам пак и пак, додето вратата внезапно се разтваря и на прага застава навъсена дамска персона с навити на ролки коси.

— Мамо, ела да видиш! — извиква тя с писклив глас. — Взеха да правят обири и посред бял ден!

Въпросната мама вероятно е измислена само за кураж, та не се появява. Опитвам се да обясня, че не правя обир, искам само да вляза в собствената си квартира. Подир късо пререкание жената с ролките все пак загрява каква е ситуацията.