Читать «Ченге втора употреба» онлайн - страница 7

Специалитетите се състояха от пържени картофи и по чифт кренвирши на човек. Скромно, но от сърце. Имаше и бира.

— Каква е тази Айфелова кула, дето си я окачил точно срещу леглото? Като запалих одеве лампата, помислих, че съм се озовал в Париж.

— Такава е целта на заниманието. Донесох й го някога на Атина този постер с кулата и тя си го постави точно срещу кревата, та заран като се събуди да си мисли, че е в Париж. Това й беше голямата мечта, този град, и така си отиде, без да го види.

— Що не си й казал, че там няма нищо особено, ако не броим самите туристи. Тътрят ги насам-натам от левия бряг на десния и обратно, развеждат ги по галерии и площади, а под предлог на изискана френска кухня им предлагат същите полусурови бифтеци, дето ги сервират по целия свят.

— И с пържени картофи.

— Ние с теб в момента друго ли ядем… френска кухня… Париж… Ти виж само как се движат колите по улиците там и как се ругаят шофьорите помежду си. Истински хаос. А полицаите им… Не знам да има на света по-заядливи типове от френските полицаи. Освен, че ще те спре за нищо и никакво, ами и цяла лекция ще ти изнесе на тема правата на пешеходеца и задълженията на шофьора с мъдрото умозакпючение, че във вашата страна, господине, можете да си корму-вате както си щете, но тук в Париж сте длъжни да познавате нашите наредби и стриктно да ги спазвате…

— Чувал съм я и аз тази проповед — кима Борислав. — Само че, братко, Атина съвсем не се интересуваше от френските полицаи и когато мечтаеше за Париж, едва ли е имала предвид бифтеците и хаоса по пътищата.

Замълчавам, усетил, че опитът ми да го отклоня от неприятните спомени се е провалил. Той също е млъкнал. Пуши съсредоточено, сякаш този процес на пушенето изисква особено внимание, и в кухнята се възцарява дълбока тишина, ако не броим тропането на капките в умивалника, с които чешмата отброява изтичащото време.

Атина, както май пропуснах да спомена, бе покойната му съпруга.

— Този повреден кран не ти ли действа като китайска инквизиция? — запитвам, колкото да наруша мълчанието.

— Напротив. Напомня ми, че животът продължава. Макар и без нас.

И добавя:

— Утре ще я оправя. Сега ми се спи.

Не му се спи. Друго е. Но не мога да му помогна.

— Трябва да ида да си потърся колата — забелязвам няколко дни по-късно, додето закусваме в кухнята с Борислав.

— Не трябва. Те сами ще ти съобщят да си я прибереш.

— А ако не ми съобщят?

— Тогава ще приберат тебе.

Закуската се състои от кафе в огромни дози и препечен хляб, черен почти като кафето.

— Онзи ден мислех, че случайно си прегорил хляба, но вече разбирам, че го правиш нарочно.

— Казват, че така бил по-полезен. В аптеката даже продават готов въглен.

— Защо смяташ, че могат да ме приберат? — връщам се на темата.

— А защо, според теб, са задържали колата ти? За какъв дявол им е тази вехтория?

— Знам ли. Навярно са очаквали да открият нещо в нея.

— Но ти си убеден, че не е възможно да открият нещо компрометиращо…

— Сигурен съм.

— Затова си спокоен. И през ума не ти минава, че ако не намерят онова, дето го търсят, те сами могат да го тикнат в колата ти. Подир което вече няма да е трудно да го намерят.