Читать «Ченге втора употреба» онлайн - страница 4

Вътрешният глас ми нашепваше, че автори на операцията за компрометирането ми са същите онези типове, дето бяха ме следвали с мерцедеса. Целта на операцията беше да бъда наказан и изхвърлен от обращение заради историята с Вальо. А финалът следваше да се разрази при проверката в някой от следващите гранични пунктове. Кой точно ли? Трудно беше да се предвиди, тъй като до София те бяха шест. И защо ми трябваше да предвиждам. В момента това вече не бе от значение.

Поех отново към родината, като спазвах стриктно правилника за движение. Минавах граница след граница, без никъде да бъда задържан за проверка. Един вече възрастен господин и една вече стара кола с немска регистрация, при това идващи от такава порядъчна страна като Швейцария — какви ти проверки. Граничарят само хвърля бегъл поглед на документа ти и машинално маха с ръка: „Хайде, минавай“

Оказваше се, че катастрофалният за мене финал не е свързан с определена граница. Организаторите му са разчитали просто на моя малшанс да бъда спипан в кой да е от шестте невралгични пункта. И само по някаква случайност са останали излъгани, понеже при мене малшансът съвсем не е рядкост.

Макар да се случва понякога и на мен да ми провърви.

Калотина. Най-после у дома.

Заковавам изпрашеното си беемве пред контролния пункт и подавам паспорта. Противно на обичая дежурният офицер не бърза да ми го върне. Прелиства го бавно, сетне вдига телефонната слушалка. Млад е и очевидно от онези, дето обичат да си придават важност. Един вид: може и да си редовен, обаче все пак си в ръцете ми. Накрая оставя слушалката и почти без желание ми връща документа.

Сега е ред на митническата проверка. И тук, противно на обичая, държат да покажат, че властта е в техни ръце. Шефът на екипа дори прави знак да се отбия в страничната алея. Досега не ми се е случвало, но човек се учи додето е жив.

— Отворете багажника.

Подчинявам се. Старшият заедно с младшия бърникат известно време вътре, после се заемат с мотора. Накрая мирясват.

— Свободен сте.

Понечвам да заема отново мястото си в беемвето, но митничарят ме спира:

— Колата ще остане тук.

— Как бе, за какво ще остане?

— За проверка.

Подир което благоволява все пак да ми обясни, че номерата са май пренабити и изобщо има вероятност возилото да се окаже крадено.

— А аз как ще се прибера в София?

Онзи свива рамене. Помощникът се оказва по-отзивчив:

— Няма проблем. За града постоянно пътуват коли. Запътвам се към служебното помещение.

— Вие къде? — спира ме някакъв на вратата.

— Искам да телефонирам.

— Тук е само за служебни лица.

Бих могъл да отвърна, че и аз съм служебен, обаче не ми е в привичките. Има хора, дето с цялото си държане говорят „знаеш ли кой съм аз“. Моят стил е да давам вид, че съм никой. Господин Никой — така ме бе кръстила навремето една дама от френското разузнаване.

Отправям се към будката за граждани, въпреки предчувствието ми, че телефонът там е повреден. Познал съм. Сега вече няма съмнение, че най-после съм у дома.

У дома съм и животът е хубав, и дребните неприятности съществуват само за да ти напомнят, че още си жив.